Една от натрапчивите пропагандни тези в родната политика от последните години беше за „завладяната държава“.
Политически функционери под прикритие и без прикритие ваеха този образ, а „полезни идиоти“ го въртяха като латерни из медийните соарета. Тези, които измислиха образа на „завладяната държава“ обаче, не го сториха, за да я освободят, а с цел да я завладеят на свой ред. Не им се получи съвсем, заради липсата на достатъчно обществена подкрепа в няколко поредни избора миналата година. Но като не успяха да завладеят държавата, те я разпарчетосаха и зарешетиха. Скърпиха с триста зора някаква миш-маш коалиция.
„Промяната“ от ПП и ИТН се хвана със статуквото от БСП. „Антикомунистите“ и русофобите от ДБ се гушнаха с „комунистите“ и русофилите от БСП, довчерашните противници на неолибералния модел от БСП се включиха в крещящо неолиберално правителство.
И като го сториха, заградиха по един периметър от властта и започнаха да експлоатират публичните ресурси като същински феодали, напипали златоносна жила в своето феодално владение. Гледайте енергетиката и “Български пощи” и мислете за останалото.
Поставянето на решетки на Народното събрание, макар и скоропостижно демонтирани заради бурен обществен натиск и нарушение на закона, не е просто някакъв гаф. Не е поредното недоглеждане на политически неподготвени, конституционно неграмотни и идеологически нефелни младежи, инсталирани по върховете на властта от електоралното невежество, манипулирано от хитри кукловоди. Не е и невинна грешка на „младостта“ на офисния планктон, изваден от канторки и стартъпи и представен на електоралните лапнишарани във фалшивите одежди на „коалиция на почтените“. Решетките на парламента показват манталитет. Индивидуален и колективен политически манталитет – на амбулантния търговец, който с хитроват блясък в очите се опитва да пробутва боклукчави ментета като скъпи оригинални брандове. Гарниран с манталитета на интелектуалния провинциализъм, на когото парвенюшкото скудоумие на досегашни ментори са му внушавали, че е някакъв обществен „елит“, на който по право се полага да управлява масите и който веднъж докопал властчица започва гнусливо да се обгражда от „простолюдието“. Манталитетът „като няма хляб, яжте пасти“. И заедно с това онзи най-банален манталитет на страха от собствената некомпетентност, който кара некадърните „шефчета“, преждевременно и незаслужено издигани във фирмената йерархия не по заслуги и качества, а поради гъвкавостта на други телодвижения, да започват да мачкат своите подчинени и да демонстрират всячески своята власт.
Решетките на парламента се превръщат в обобщаващ символ на това управление. Символ на това, че промяната е всъщност про-няма. Че не иска да управлява, а да властва. Не иска прозрачност, а решетки. Не се бори за свобода, а за господство.
Как може някому да мине през акъла оправданието: ама същите решетки през 2019 г. са сложени на бившия Партиен дом? В статията „Реквием за парламента“ , публикуван в „Труд“ навремето, критикувах остро предишните управляващи за преместването на пленарната зала в бившия Партиен дом. И аргументирано обясних от гледище на конституционализма, че парламентарната сграда (навсякъде, а не само у нас!) не е просто тухли и хоросан, не е и административен офис, а политически символ, който отразява националния характер.
Историята и духът на българската държавност са вградени в историческата сграда на Народното събрание. Докато бившият Партиен дом е построен като цитадела на един недемократичен режим, на една властваща номенклатурна каста. Излъчва дистанция и непрозрачност. Бившият Партиен дом не е дом на демокрацията, а на авторитарната политическа и интелектуална култура. И това е вградено във всеки сантиметър от неговите мрачни коридори. С решетките на парламента управляващите демонстрираха манталитетна принадлежност към символиката на бившия Партиен дом, а не към парламентаризма. Прочее, лесно обяснимо с оглед на номенклатурно-ченгеджийската генеалогия на мнозина от тях и техните кукловоди.
Достойни само за съжаление са очевидните лъжи, с които това момче, което се води председател на Народното събрание, се опитва да прехвърля отговорността върху подчинените му чиновници, вместо достойно и по мъжки да признае грешката си и да се извини. Прочее, досущ като срамните лъжи, в които затъна неговият партиен началник – Кирил Петков, когато се оказа, че е станал министър в нарушение на Конституцията заради двойното гражданство. Манталитет… Като не можем да управляваме, ще се обградим с решетки, за да консумираме публичните ресурси необезпокоявано. Това всъщност ни казват управляващите, макар и да не го осъзнават.
Няма да се уморя обаче да повтарям: парламентаризмът и въобще демокрацията са триединство от дух, текст и практика. Духът са ценностите, фундаментите, нравите, традицията, чувството за историчност. Текстът – правилата, конституционният ред. А практиката – начинът, по който хората и институциите превъплъщават чрез делата си първите две. Ако липсва духът, обществото е в криза, а държавата – в опасност. Българската трагедия днес е, че духът, който отдавна се гърчеше в агония, беше мъчително умъртвен от „промяната“. Вероятно с аргумента “да не се мъчи”. И понеже убиха духа, затова показно не зачитат конституционния ред и пълнят институциите не просто с „калинки“, а със стартъп-калинки.
„Промяната“ и нейните коалиционни партньори гръмко обещаваха, че щели да възродят парламентаризма. Но за няколко месеца го запратиха на историческо дъно. С работа по нощите, като нелегален цех за менте-алкохол – не заради невиждана натовареност, а заради лоша организация. Законодателната дейност бълва недоносчета, а парламентарният контрол не е в състояние да накара „Здрасти, аз съм Наско“ да изостави купона в министерския кабинет и да се яви пред депутатите. Чалга-парламент.
Един знаменит аржентинец беше писал преди време, че „тангото е тъжна мисъл, която може да се изтанцува“. Ако това е така, то родната чалга, в своя най-долнопробен вариант, е ориенталско кълчене, орнаментирано с пиянски брътвежи и неприлични жестикулации. Такива асоциации предизвиква и чалга-парламентът на „промяната“. А оценката вече я дава не друг, а журито, пардон – общественото мнение. Според всички актуални социологически проучвания доверието в правителството, премиера и парламента се е сринало катастрофално за изминалите шест месеца. Защото промяната е към по-лошо. И никакви решетки не могат да скрият тази тъжна, но отдавна прогнозирана от някои от нас реалност – реалността на една зарешетена държава.
Автор: Д-р Борислав Цеков, Център за нова Европа
Източник: „ТРУД“