Българската политическа сцена се препълни със случайни типове, които паразитират върху теми и идеи като малки метили в черен дроб. Когато видят подходяща тема, те я атакуват отвсякъде, възсядат я и не я пускат, докато не осмучат всичко от нея, докато не извлекат за себе си нови и нови електорални дивиденти, които да ги придвижат с още една крачка към дебелата, мазна власт. И това не е прост паразитизъм, това е верижен паразитизъм – след като темата бъде оглозгана, те скачат настървено върху следващата.
Дълго време такава тема бе коронавирусната пандемия. Тя бе всестранно третирана от един куп ваксинирани политици, които издигнаха антиваксърското знаме само и единствено заради спорта. Някои от тях успяха – точно политическият
паразитизъм вкара “Възраждане“ в парламента
миналата година. И точно ”Възраждане“ прескочи на друга тема – войната в Украйна – когато пандемията започна да залинява, всички хвърлиха маските и на никого не му пукаше вече дори за омикрон. И както ни казват социологическите проучвания – „Възраждане“ е на път да извлече нови дивиденти от тази тема и при евентуални нови избори да се класира още по-напред в парламента.
Един куп други партии направиха същото – подскачаха от тема на тема, но нямаха успех – просто не крещяха достатъчно, не псуваха силно и не използваха толкова много глупости в дебатите.
Тук е важно да се отбележи друго – старите партии имат базови и
устойчиви теми, върху които да паразитират
Например леви партии като БСП цял живот живуркат върху идеята, че работническата класа е бедна и трябва да й се помага, като се преразпределят едни пари през бюджета. И Корнелия Нинова да е на чучурчето. Много е важно темата да си стои на дневен ред вечно, за да има вечно върху какво да се паразитира. Защото ако един ден работниците започнат да живеят достойно, а бедността се превърне в средна класа, ако социалната справедливост изгуби чувствителността си, Изпълнителното бюро на БСП какво ще прави? Ще защитава дребните чорбаджии? Темите трябва да се поддържат живи, защото видяхте какво стана със СДС – неговите теми – членство в ЕС и НАТО, реституция и приватизация – изчезнаха и синята идея умря. Спомина се и един тип от Банкя й купи останките.
Разбира се, партиецът не бива да се пуска и по инерцията, т.е. да си държи на една тема, да преживя леко с нея и пет пари да не дава за динамиката на битието. Като градската, жълтопаветна десница, която през последните пет-шест години трудно може да си измисли своя тема, която експлоатира, освен „правосъдната реформа“. Като патриотите, които все по-трудно прокопсват в глобалния свят с локален патриотизъм.
Разбира се, има вечни теми, особено в страни като България – например корупцията.
Винаги може да политиканстваш върху темата „корупция“
Тя, корупцията, няма да изчезне, затова постоянно може да напомняш, че ти си лунна фея, която бачка яко на ползу роду, а останалите са прости и крадливи като чайка на плажа.
Да се върнем на „Възраждане“ – една млада партия. Младите партии нямат вечни теми, които да глозгат, затова постоянно се оглеждат като пътник без билет – за нова тема, за нова идея, която да възседнат.
За ужас на света – Русия нападна Украйна и в ход там е пълномащабна война. За много партии, разбира се и за „Възраждане“, и за „Български възход“, темата за
войната е манна небесна
Защо? Защото войната е майката на всички теми – тема на темите. Войната е перфектна среда за всеки бездарен политически паразит. Войната влачи след себе си хиляди тежки последици – смърт, разрушения, разбити съдби – и изисква позиция по тях. В България тази тема се трансформира като инфлация, скок на олиото, кого подкрепяме, ще даваме ли оръжия, ще намерим ли газ, бензинът скочи, пенсиите трябва да се вдигат и т.н., и т.н. – един безкраен извор на теми, които могат спокойно да се предъвкват от политическите паразити още дълго време. Само забележете – тази мегатема „война“ се застъпва смислово със спора „русофили – русофоби“, който храни българския политически паразитизъм вече почти 150 години.
Паразитизмът никне най-добре върху теорията, че хората са прости и не знаят какво искат. Те са некомпетентни, откъде-накъде те ще дават мнение за атомната енергия, съдебната система и избирателното право – тяхното ниво на компетентност опира до отговор на въпроса за пролетната сеитба. Паразитизмът се развива най-бързо върху идеята, че народът няма никаква идея какво иска, какво му трябва и е най-добре политиците да му кажат истината.
Големият проблем в цялата тази история е, че
политическият паразитизъм се развива прекрасно в българска почва,
защото тя е наторена с недоверие към властта. Т.е., ако искате да сте успешен политик, трябва да критикувате властта, да поддържате идея, която е отхвърлена от правителството и парламента. Това ви дава достъп до мозъците и социалните профили на един куп нашенци, които винаги, ама абсолютно винаги обясняват несполуките ни с някои отгоре, които са свикнали просто да псуват властта под мустак и под юрган.
Това е задънена улица. Ако от едната страна на уравнението имаш и електорат, който не вярва на политиците, и политици, които паразитират върху идеи само за да се харесат на същия този електорат, то никой от тях няма за цел да търси национално съгласие, да подкрепя важни приоритети, които да ни измъкнат от кьошето на Европа. Единствената промяна в такава страна е превръщането на паразитиращите политици във власт – електоратът пак ще си остане мърморещ и под юрганите.
Автор:ПЕТЬО ЦЕКОВ
Източник: „СЕГА“