Юрий Пивоваров, Ехото на Москва
„Научната концепция за диктатура не означава нищо друго освен власт, която е неограничена, без никакви закони и абсолютно никакви правила, неограничена, основана на пряко насилие“
V.I. Ленин
Както преди сто години, Русия и днес е диктатура.
Описанието на диктатурата, което е дадено по време на XI конгрес на РКП (б) (1922 г.) от Григорий Зиновиев, напълно отговаря на сегашната ситуация: „… Ние имаме монопол на законността, отказахме политическата свобода на нашите опоненти. Не позволяваме да съществуват легално тези, които твърдят, че се конкурират с нас… Диктатурата… е много жестоко нещо. Затова, не може да има победата над диктатурата…, без да се пречупи гръбнака на всички противници на тази диктатура.“
Адекватно описание на същността на (болшевишката) диктатура може да се намери и в писанията на Роза Люксембург. Това описание е актуално и днес: „С потъпкването на свободния политически живот в цялата страна… животът… неизбежно застива все повече и повече. Без свободни избори, без неограничена свобода на печата и събранията, без да има свободен сблъсък на мненията животът замира във всички обществени институции, става само подобие на живот, в който само бюрокрацията остава активен елемент… И така, това е диктатурата на кликата, безусловната диктатура … на шепа политици.“
Удивително точно, открито и цинично обяснява параметрите на диктатурата (болшевишката) един от нейните активни строители (Зиновиев). Един радикален чуждестранен марксист (Люксембург) говори не по-малко точно за диктатурата.
Но всичко това може да е нещо, свързано с отминали времена. А ето, че днес то се чете като свеж политически анализ на настоящата руска действителност.
***
Някога, на IV конгрес на народните депутати на СССР (декември 1990 г.), външният министър Едуард Шеварднадзе предупреждава в своето зрелищно писмо за оставка:
„Идва диктатура“
Тогава, за щастие, това беше предотвратено. Предупреждението на политика обаче се сбъдна. Приблизително, може би, 15 години по-късно, имаше очевидни признаци за установяване на диктатура. Днес (изминаха още около петнадесет години) тя е в разцвета си и „пречупи гръбнака“ както на вътрешните, така и на външните опоненти. И отново резултатът от тази кипяща дейност е „замирането на живота“. „Не позволяваме на тези, които твърдят, че се конкурират с нас, да съществуват законно“ (Зиновиев). И няма „свободни избори,… свобода на печата и събранията…, свободен сблъсък на мненията” (Люксембург).
Две седмици след като болшевиките завзеха властта в Петроград, Максим Горки пише: „Ленин, Троцки и клакьорите вече са поразени от смъртоносната отрова на властта, свидетелство за което е позорното им отношение към свободата на словото, личността и всички онези права, за чието тържество се бори демокрацията”. Заменете „Ленин, Троцки“ с имената на лидерите на сегашната диктатура и отново ще прочетете свеж и адекватен политологичен анализ.
***
Между другото – къде и кои са лидерите на съвременната руска демокрация? Кой е убит (Немцов), кой е в затвора (Навални), кой е в изгнание (Ходорковски, който вече изтегли „десятката“) …
Демократическото поле е изчистено. Диктатурата, установената „напълно и за постоянно: дълго време“ зорко следи всички възможни противници и бързо, по предварителен ред им откъсва главите.
В същото време не може да не се отбележи известна мекота в тази диктатура. Тя сервилно допуска хора, които всяват раздор, (предимно „чуждестранни агенти“) във външния свят на страната. Портата все още не е напълно затворена. Понякога диктатурата си позволява да изглежда хуманна.
Това качество на диктатурата се подценява от нейните противници. Те не осъзнават, че все още живеят в така да се каже веганско време. Лозунгът и лайтмотивът в дейността на диктатурата е фразата от творбата „Кръгът на първия“ (Солженицин), която произнася Сталин, затова ще я цитирам с грузински акцент: „Ще отидем по-далеч, ще засадим още повече”. Не се съмнявам, че ще го направят.
И това не е поредното нарушение на постсоциалистическата законност, а органично условие за съществуването на диктатура. За да живее и просперира, тя
има нужда от все повече жертви
И кръгът им трябва непрекъснато да се разширява.
***
Сто години! След толкова много жертви, толкова много усилия, след самоосвобождение в края на 20 век, да се върнем отново в тоталитарната клетка! Е, оказва се, че Александър Солженицин е прав: „Може би, ако Русия беше живяла в тоталитарни системи, а в демократичните 8 месеца през 1917 г. претърпя огромен срив, тогава – аз не казвам, просто питам: може би трябва да се признае, че еволюционното развитие на страната ни от една авторитарна форма към друга ще бъде за нея по-естествено, по-плавно и безболезнено за нея” (написано през 1968 г.)?
И половин век по-късно един от настоящите мислители, един от най-проницателните политолози ще напише: „Русия след Путин, с голяма вероятност, след като е преживяла по-малък или по-голям смут и сътресение, или ще се разпадне, или ще се върне към предишния си автократичен коловоз, закрепен с желязната ръка на нов водач, превърнал се от революционния Павел в реакционния Савл” (Владимир Пастухов).
Отново звучи маршът на погребаната руска свобода: Няма измъкване от „автократичния коловоз”. И това чуваме от най-достойните и най-умните хора. От онези, чиито експертни познания са неоспорими.
***
Да, някак си всичко е безнадеждно: както сегашната история (от диктатура към диктатура), така и вярванията на нашите най-мъдри хора (Русия винаги се връща към автократичния си коловоз). Не съм го измислил, някой друг остроумно нарече съвременния руски режим арестократия. Поредната историческа нощ се спусна над страната. Този мрак е идеален за правене на собствен бизнес – от безконтролното ограбване на националното богатство до задушаването на свободата на мисълта, на личната инициатива и независимото действие.
***
Тук може да избухне война. И тогава няма да е необходимо да се обиждате от опонентите, да се сърдите на противниците.
Пуснахме войната в нашата къща
Ние вяло се противопоставяхме на агресивната реторика и агресивните действия на руските власти. В предвоенни и военни условия тази власт (диктатура) ще получи допълнителни възможности за вътрешна самореализация – засилване на терора, вече в „масови“ (по думите на Ленин) мащаби.
И отново Александър Галич апелира към нашата съвест, събужда у нас срама: „Граждани, Отечеството е в опасност! Нашите танкове са в чужда земя…“. Ще чуят ли сънародниците тези проницателни думи? Или в „копнежа за самоубийство“ ще одобрят послушно това, което се случва“ (Анна Ахматова)?
***
Невъзможно е да се съгласим, че страната ни е обречена на диктатури (а това е неизмеримо по-жестоко от всякакво „самодържество“). Много е трудно, разбира се, рационално да се обоснове тяхната преходност. Но любовта и уважението към родината не ни позволяват да се съгласим с императива на безнадеждността.
Този идеалистичен мироглед е „стълбът и опората“ на нашата надежда.
Днес не виждам основания за „обективен“ оптимизъм. Твърденията, че в някое далечно бъдеще всичко ще се нареди, смятам за безотговорни.
Превод: Faktor.bg
Източник: Faktor.bg