Това вече не е правителство, това не е премиер, това не е власт – това е някакъв механичен сбор от случайни хора, които при появата на проблем заприличват на заек, замръзнал от страх пред автомобилни фарове. Това не е смешно, това е трагично. Смешни са жълтите патета, оплетени в калчища. Коалиционно мнозинство, което не може да вземе решение – това е библейска мъка.
Един министър-председател, който се чуди как да избяга от отговорност и моли народа да реши вместо него, върши едновременно две неща – широко развява своята нефелност и открито поставя важния въпрос – за какво са ни всички тези хора, които не могат да разделят на две магарета сламата? Защо сме им делегирали права? За какво ни е премиер? Премиерът би трябвало да е лидер – човек, който води. Би трябвало да прокарва с твърдост решения в обществена полза, независимо от личната цена, която трябва да плати. Напоследък получаваме точно обратното – неработеща власт, която оправдава собствената си неспособност със… своя коалиционен първичен грях. Такава била коалицията, затова не можело да вземат решения.
Когато Кирил Петков пусна „нигерийската“ сметка на украинското МО с молба българите да пращат по една заплата за „военна помощ“, премиерът ни се превърна от държавен лидер в лидер на неправителствена организация, която събира средства за важна кауза. Капачки за войната. Жълти стотинки за ракети. В същия момент държавата като такава – с цялата й организационна и финансова мощ, изчезна като пролетен сън. (Факт, който, от една страна, въобще не звучи зле.) Вместо премиер, получихме човек в будна кома – дава вид, че е сред нас, но всъщност няма допир до реалността.
По цялата „украинска“ тема действията на правителството на Кирил Петков са все такива – доста шизофренни. Товарни самолети летят редовно за Жешов, но ние оръжия за Украйна не пращаме, щото Корнелия Нинова така каза. Украинският външен министър Дмитро Кулеба ни носи списък с необходимите за Киев оръжия, но ние пращаме делегация, за да видим реалните нужди на украинците, щото явно не му вярваме. Цял свят разбра, че там има война, но Петков и българското мнозинство искат да се уверят сами в това. Посещението хем било важно, хем било „символика“. Всичко е толкова нелепо, че дори и за PR не става. По средата на този хаос стои Кирил Петков, който тихо нарежда:
Те чертаят червени линии, аз нищо не мога да направя
А спасяването на моряците от „Царевна“? Същата работа – цял месец яко нищоправене, все „имаме директен контакт“, а накрая моряците сами слязоха, координация с руснаците, боже опази, не сме имали.
А работата с бежанците? Два месеца десетки доброволци, НПО-та и частни хотели изнасят на гърба си цялата работа по посрещането, настаняването и изхранването на жените и децата, а правителството седи отстрани и отчита успехи. Толкова много успехи отчете, че накрая дори на шефа на правителствения щаб за посрещане на украинските бежанци полк. Валери Рачев му писна и хвърли оставка. Сега чакаме да видим как ще изкарат бежанците от хотелите и ще ги пратят да работят нейде след 31 май.
Не е само Украйна – и по темата „Македония“ работата е същата – люти закани за действия, последвани от здраво мотаене. След първоначалните закани, че ще се справи за 6 месеца със спорните казуси, сега разговорите със Скопие са качени на трупчета. Зациклиха здраво. Вместо напредък, Петков реши да реже лентата на ремонтирания клуб „Ванче Михайлов“ в Битоля, което, разбира се, не допринесе с нищичко за решаване на проблемите. Напротив, този ход наля вода в антибългарската мелница на Скопие.
Лошата новина е, че нашият премиер се държи като неправителствен лидер не само по международни казуси –
той така се държи по принцип
На Великден Петков декларира, че ще спасява пукнатина в църквата в Царево с лични средства и с… кутия за дарения в Министерския съвет. Ако има повреди по храма в резултат на земетресение, защо просто те не бъдат оправени? Ако ще оправяме „пукнатина по пукнатина“ държавата, като събираме дарения, не знам в кой мандат на Кирил Петков ще свършим с оправянето. Защо държавата събира данъци, след като премиерът ни призовава да правим публични кампании за набиране на финансов ресурс?
Лошото е, че блокажът на властта е пълен по всички направления.
Казусът с финансирането и възлагането на поддръжката на пътищата бе очевиден пример за неспособността на това правителство да взема решения. Този казус нямаше как да бъде пробутан на населението, та затова го пробутаха на парламента. Казусът с неизбрания нов управител на БНБ – категоричен пример за продължаващ блокаж. От ноември насам блокиралата ни власт не може да избере двама конституционни съдии. И т.н., и т.н.
Лошото е, че
тази управленска немощ се простира
и върху неща, които засягат бита на всеки един от нас. Вманиачено по гигантски проекти като огромни батерии за съхраняване на енергия и миниреактори за производството на енергия, правителството изпуска, например, контрола върху шоковите движения на цените – всички действия в тази посока са просто невнятни. И очевидно ще стават още по-невнятни, ако се приемат и 1/3 от предложенията за държавна намеса на пазара.
Мнозина препатили нашенци сигурно ще си кажат – какво толкова, от политиците какво друго може да се очаква освен пунтиране на дейност? Лека корекция – Кирил Петков дори не е политик, сега зорлем го правим такъв. Политици има в коалицията около Петков – в БСП, в „Демократична България“. И е абсолютно нелепо тези политици да наблюдават, без да им трепне окото, неработещата власт, която уж подкрепят, но всъщност активно саботират. Меракът да останеш на власт на всяка цена е разбираем – той е естествен. Но още по-ясно е, че подобно управление по никакъв начин не помага на партиите, които го крепят в момента. Пречи им, дърпа ги назад и това ще се види прекрасно на евентуалните нови предсрочни парламентарни избори.
Управление, което не може да взема бързи, категорични и мотивирани решения, става безсмислено и дори опасно.
Автор:ПЕТЬО ЦЕКОВ
Източник: „СЕГА“