„Изборът на много страни да приемат повече или по-малко бежанци, бягащи от воини, е свързан с расизма.“ Папа Франциск каза на Разпети Петък в предаване по италианска телевизия RAI. Хората бягащи от Украйна изглежда са по-добре посрещани от тези идващи от други региони на света, отбеляза Папата.
„Бежанците са разделени на категории – Първа Класа, Втора Класа – подредени според цвета на тяхната кожа, според мястото, от което произхождат, дали е развито или не. Ние сме расисти и това е лошо!“. За войната Светият Отец горчиво отбеляза: „Ние живеем според идеите, че можем да убиваме един – друг, защото ни е необходима власт, сигурност и още много други необходими неща.“ Малко по-късно немощният духовен лидер – Папа Франциск, отслужи за първи път от началото на пандемията публична литургия в катедралата Свети Петър.
Тук можеше да завърша това, което исках да напиша за Великден не само, защото надали има какво повече да се каже, не само защото всеки път прочитайки изреченото от един духовник, някъде там, далече, изпитвам не само тъга, но и срам. Срамувам се не само от това, че нямаме такива лидери, срамувам се и от себе си, че не винаги съм съумявал да казвам нещата, които е трябвало да бъдат изречени така смело, открито и с вдигната глава, без значение цената, която ще платя. Но това е ролята на лидера да ни вдъхновява, както и да ни кара да се срамуваме от себе си. Това е ролята на духовника да сади в нас зрънца, които да пълзят нагоре, смело. Защото Великден е смелостта да кажеш и застанеш зад това, в което вярваш дори и когато си оставен сам.
Срамувам се, че имаме хора, лидери, които ни водят в едни от най-тъмните дни, които са расисти. Които не само не притежават морални качества и духовност, но отнасящи се с надменно пренебрежение към духовното, към простичкото – човечно. Имаме лидери, които делят открито, публично, без свян, хората търсещи подслон, търсещи закрила на полезни и безполезни, изтъквайки ползите от полезните. Открито, без никакъв свян, но и без никаква реакция от нас обществото. Срамувам се, че оставяме деца прегладнели да умират по пътищата, а ние да умираме от преяждане на отрупани една след друга трапеза. Срамувам се, че нашите хипита са просто министри наркомани, говорещи само в числа. Срамувам се, че имаме семейство начело в едни тежки времена, което се радва, че е разпродало безглутеновите си козунаци по 50 лв. килограма, още преди Страстната Седмица, в едни времена, когато трябваше да раздават козунаците на тези, които имаха нужда, както правят там откъдето сме ги довели, въпреки че сме получили ментета от Али Експрес. Защото Великден е мисълта за другите, пренебрегвайки нас, семейството си, децата си…
Срамувам се, че имаме начело, хора, лидери, които не осъждат войната. Имаме хора, лидери в обществото, които открито или не дотам, изпитват садистично удоволствие от военни победи, от бързо летящи ракети. Имаме хора в обществото, прекланящи се пред едни чиновници лилипути, ограбили един народ. Корумпирани чиновници. Срамувам се, че омразата е много по-силна от любовта и състраданието в обществото ни, но и че ни липсва разумът да разберем перверзията в това не да бъдеш себе си, да бъдеш какъвто си искаш, а в това да изпитваш възбуда от мъката на другите. Защото Великден е триумфът на човека.
Срамувам се, че нямаме общество. Че имаме общество, което се наглася, пребоядисва, колкото е необходимо според трендове, според това откъде идва, „изгодата“, стандарт на живот, откъде идва „финансирането“, „какво правят другите“… Общество, което вижда само това което трябва, според конюнктурата, повърхността, фасадата… Същевременно е не само безразлично към другите с другия цвят, с другата вяра… но и изпълнено с омраза и страх, да не се прекара, да даде от комфорта си. Омраза примесена с високомерие, породено от цивилизоваността, изключителността, от даденостите, оставени от бащи и деди, от правилното място, дарило ги с правилния бял цвят на кожата. Защото ние сме част от един свят, култура, не поради цивилизационния, осъзнат избор, а поради простичкото- келепир. Но това не е цивилизованост, това не е Великден.
Срамувам се, че нашето общество е нихилистично, гледащо от страни, затворено в себе си, без да се трогва от нищо друго освен от цената на бензина, който го кара на поредната манифестация – парад на бездуховна парвенющина, на победата на уж марксисткото материално разбиране за света, в който сме или полезни, или от правилната страна или ненужни. Общество, което предпочете да избяга, без да се помъчи да се върне, освен за да вземе, само когато може да вземе, дори и евтини апартаменти. Срамувам се, че имаме в обществото такива, наследствено- партийни поколения лидери, които гнусно ни предлагат 10 000 да се върнем, за пари, защото това е било, което ги е държало тук или върнало. Срамувам се, че ни възприемат, мерят само в пари и труд, в полза и файда. Срамувам се, че този който не работи няма да яде, че само труда ще ни направи свободни. Защото Великден, ако се празнува, е история за един самотен, слаб, предаван бездомник, не работил ден в живота си, философ, бунтар и духовник!
Срамувам се, че не ни карат да се замислим какво е Великден, какво празнуваме, къде сме ние, аз, ти, ние по пътя на нашата лична Голгота? Защото пътя към Голгота е самотен, върви се единствено и само сам. А ни говорят за обреди и ритуали, за това как и какво може и не можем да правим. Срамувам се, че ни измерват във великденска трапеза, в цена на агнешкото, в размера на свещите, които можем да запалим, след като три пъти сме се завъртели в кръг или размахали знамената на победителите. Срамувам се, че това го пренесоха от поколенията преди тях, от строя преди тях, когато на нас ни диктуваха, къде ни е мястото, как да маршируваме. Строй, в който нямаше „защото ти искаш“ а имаше „защото всички го правят“, в които нямаше удоволствие, в който любовта и вярата бяха психични заболявания, свят в които гей, различен, циганин бе присъда, в който свобода бе пропагандно понятие от учебниците, но не от живота. Свят в който ние бяхме планова операция, на инженери. Свят в който нямаше Великден.
В нощта преди Великден бих искал да остана сам и да продължи да вали навън. Искам дъжда тази седмица да продължи поне до неделя. Бих искал да ни е тъжно, дори и да не разбираме защо. Но бих искал да запазим и малкото вяра, защото дъжда носи живот, защото това е празник, който ни учи на надежда, втори шанс, прераждане. Дори и това, че ние си носим кръста, дори и да загубим, да паднем, да не можем да продължим, дори да има много по-силни от нас, дори и без сили, изподрани, изнемощели, това е празник на Надеждата. Бих искал да се замислим какво празнуваме, каква е историята на този, които се изкачи на Голгота през тази седмица. Да споделим храната си с другите, които имат по-малко, да дадем ризата си, да дадем любов. Да предоставим защита и подслон на тези които имат нужда, защото това е Великден.
„Мисля си за градината след дъжда,
И надеждата в моето сърце започва да пее,
На сутринта черешовите пъпки ще бъдат бели,
И великденските звънци ще зазвънят…“
Една Дан Проктор, „Великденски Звънци“
Автор: Илиян Кузманов