Войната в Украйна: Разум и чувства

Най-четени

Loading

„В нормално време съм Яна Сончковская. Уча журналистика в Киевския национален университет „Тарас Шевченко”. Работя като лайфстайл журналистка в украинската онлайн медия „Обозревател”. Във военно време съм Яна Сончковская. Живея в Бердичев, където е по-безопасно от Киев. И съм военен кореспондент в „Обозревател”.

Между двете версии на 20-годишната Яна би трябвало да са минали години. Но ги дели една-единствена дата – 24 февруари.

Повече от месец продължава войната в Украйна. Милиони украинци напускаха домовете си и поеха към по-малки градове или съседни държави в търсене на сигурност. Тази рязка и коренна промяна в начина на живот се отразява по особен начин на хората на възрастта на Яна – както в Украйна, така и отвъд нейните граници. Вместо за лекции и семинари те вече посещават университетите си, за да помагат на бежанци и пострадали от войната. Вместо за забавни снимки от пътувания и излизания с приятели сега те използват социалните си мрежи за споделяне на актуални новини и призиви за подкрепа. Вместо за музика, филми и любов те вече си говорят за бойни действия и оръжия.

 

Разум и чувства по време на война

 

„Гняв, отчаяние, страх, несигурност от това, което предстои. Така се чувствам. Путин се опитва да окупира Украйна и в момента всички страдаме. Убиват ни. Сирените непрекъснато звучат в ушите ми. Обясняваме на малката ми сестра, че сме в подземие, защото се крием от крадци. Душата ме боли”, казва Яна, която в момента е в родния си град Бердичев заедно със семейството си. Последните дни отпреди войната са като нереален спомен. „С малката ми сестра отидохме в един детски център. Направих си маникюр. Играх си с новата котка. Купих си украинско знаме, което да закача на вратата,” горчиво се усмихва тя.

Сега сирените в Бердичев звучат по няколко пъти на ден. Това време Яна прекарва в бомбоубежище, обзета от страх дали няма да намери къщата си в руини след поредния обстрел. „Тук се чувствам все едно врагът вече е победил. Защото не се борим, а просто стоим и чакаме”, казва тя.

Подобно чувство на безпомощност и безнадеждност е обхванало и Ирена – млада лингвистка и учителка от Сибир. Завършила е образованието си в Русия, но е участвала в редица доброволчески проекти в чужбина. На 24 февруари, когато се събужда с речта на Путин за „специална операция” в Украйна, Ирена изпада в шок. „Разбрах, че това е краят на живота по начина, по който го познаваме. Изпитах срам. Но също така бях сигурна, че всеки един руснак е също толкова шокиран и изпълнен с гняв и омраза към управляващите, колкото и аз”, описва реакцията си тя. Но скоро осъзнава, че изобщо не е права – в Русия има много повече привърженици на действията на Путин, отколкото е предполагала. Това поражда у младата жена паника, омраза и дълбоко разочарование. Безнадеждността се засилва от санкциите на Запада, които карат обикновените руснаци да се чувстват наказани, че не правят достатъчно, за да спрат войната. А поддръжниците на Путин се радват на поредното основание за омраза към западните страни.

„Имах пенсионен фонд, който се сви наполовина. Мога да загубя работата си. Могат да затворят границите. Много се страхувам за бъдещето си. Просто искам всичко да свърши, преди да се стигне до Трета световна война,” казва Ирена.

Същата надежда споделя Стойчо Велев – млад юрист, който от началото на войната насам активно помага като доброволец на бежанците от Украйна. В навечерието на руската инвазия той е в Ягелонския университет в Краков, Полша, за втория семестър от магистърската му програма „Европейска политика и общество”. На 24 февруари той се сблъсква с притеснението и шока, които бързо преминават в болка и разочарование. „От това, че хиляди човешки животи ще бъдат принесени в жертва на един иначе предотвратим конфликт. От това, че архитектурата на съвременния международен ред не се оказа достатъчно устойчива да предостави алтернатива на войната. От това, че европейските народи очевидно не сме научили уроците на миналото си и сме способни толкова лековато да проиграем цивилизационното си бъдеще”, обяснява той.

 

Светът от вчера

 

От 2014 г. насам в Украйна постоянно се усеща заплахата от Русия. Макар преди осем години да е била едва на 12, Яна много добре си спомня Евромайдана, анексията на Крим и войната в Донбас. „Всеки млад човек е запознат отблизо с руската агресия от 2014 г. Тук, в Бердичев, погребахме много войници от Източна Украйна. Ние бяхме още ученици и ни водеха на погребенията. Беше плашещо. Сега улицата ми е кръстена на украински войник, загинал преди осем години,” разказва тя.

Според Яна събитията от 2014 г. са подготвили всички украинци – от тийнейджъра до войника – да бъдат достатъчно силни, за да се справят с настоящата война. Трагедиите обаче не липсват. Неин приятел от детинство от Олевск, градът, в който живеят баба й и дядо й, е постъпил в армията в началото на инвазията и само преди дни той е загинал на фронта. Яна ме моли да запомня името му – Богдан Василчук. За нея Богдан е герой, който е защитил Украйна и народа й.

Звучи парадоксално, но рускинята Ирена дори малко завижда на украинците в този момент: „Дълбоко уважавам украинците заради способността им да се борят толкова отдадено за свободата си. За разлика от нас.”

Според Ирена очакването за война отдавна витае във въздуха. Тя го усеща още от референдума за промяна в конституцията от 2020 г., с който Путин си осигури възможността да остане начело на държавата до 2036 г. „Тогава всички разбраха, че законите не означават нищо в нашата страна. Те не те пазят. Знаех, че Русия се влошава все повече и повече… и си мислех, че някой ден ще е по-добре за мен да не бъда тук. Но определено не очаквах този развой на събитията. Никой не го очакваше“, казва тя.

 

Надеждата все пак умира последна

 

Въпреки гнева, омразата и непреодолимия страх от войната Яна успява да запази силата на духа си. В бомбоубежището тя може да се чувства безпомощна и изгубена, но навън всеки ден се опитва да е полезна. Става рано сутрин, за да вземе храна от пунктовете за семейството си. Дарява кръв. Работи като журналист. Помага на териториалната армия.

„Няма време да се предаваме и паникьосваме. Имаме достатъчно сили, целият свят подкрепя Украйна. Ние се борим и се защитаваме. Украинците, които дават живота си за страната ни, ни връщат надеждата”, обяснява Яна.

Обнадежден е и Стойчо, който пък е пряк свидетел на решителността на хилядите доброволци в Полша и България. Той се присъединява към работата на полския Червен кръст в Краков – участва в събирането на дарения и предоставянето на продукти, материали и лекарства от първа необходимост на нуждаещите се. „Спомням си как в онези първи дни градът пулсираше с енергия. Във всеки квартален магазин, голям супермаркет, пункт за събиране на помощи или бежански център хората се чувстваха като дългогодишни приятели – просто защото неспирната дейност покрай събитията в Украйна ги обединяваше”, разказва той. И дава за пример Мелник – младо момче от източната част на Украйна, което за няколко седмици пропътува повече от 10 000 км между двете страни, за да снабдява бежанците по границата с храна. В някои дни Мелник изглежда като човек на прага на физическите и психическите си възможности, но въпреки това продължава да помага безвъзмездно и всеотдайно.

Не така оптимистично настроена е Ирена. Войната в Украйна разтърсва много руски семейства. Дори нейното собствено – докато тя категорично осъжда действията на Путин, баща й го подкрепя напълно. Според нея причината за това е пропагандата, превзела страната от десетилетия – особено в изолирани места, където хората нямат достъп до източници на информация отвъд „официалните”. В Русия войната е издигната в култ, а управляващите успешно се представят като „спасители на света”. „Телевизията лъже безсрамно, съдържанието е обидно манипулативно. А хората просто не го виждат. И съм сигурна, че с мен ще се държат като с враг – не само в Украйна, но по целия свят,” огорчена е Ирена.

Яна не я опровергава. Тя признава, че изпитва омраза към окупаторите и руснаците, които не вярват, че страната им е агресор. Но се и гордее с протестиращите хора в Русия, които рискуват живота и свободата си. С тези, които не се примиряват с опитите на държавата да оправдае инвазията в Украйна. С онези, които наричат войната „война” – дори, когато това е забранено със закон. „Повечето руснаци са тихи. Аз знам, че те не са виновни за случващото се. Но само те могат да свалят Путин от власт,” казва Яна.

Ирена е съгласна с Яна за това, че много хора в Русия се страхуват да протестират и да говорят открито за политическите събития. „Но аз лично се опасявам, че дори и всички да излезем на улицата, няма да успеем да променим режима. Защото не сме достатъчно. Аз съм рускиня и мразя руснаците. Знам, че много от тях са марионетки, но все пак се чувствам предадена – от управляващите и от самия народ, от собственото ми семейство. Не съм достатъчно благосклонна, за да им го простя. За щастие, има руснаци, които мислят като мен. И ние сме заедно във всичко това”, обяснява тя.

На тази заедност и на комуникацията, надхвърляща наличните национални и културни граници, набляга и Стойчо. Според него младото поколение има късмета да живее в свят, по-свързан от всякога. Но по всичко личи, че този свят отново се е запътил към политическата изолация и комуникационния застой. „В такива времена винаги ще е по-лесно да властва силата на оръжието, отколкото тази на диалога. Именно него трябва да възстановим. Независимо дали става дума за диалог в политическия смисъл, или за подаване на ръка чисто човешки. Този акт винаги трябва да бъде първата стъпка”, обобщава Стойчо.„

 

Автор: Катерина Василева

Източник: „СЕГА“

Остави коментар

Напипшете Вашият коментар
Моля въведете Вашето име тук

Последни новини

Провалът на века: Защо никой вече не вярва на социологическите агенции

Социолозите започват да се превръщат в емблема на провалени прогнози, разклатени доверия и съмнителни методологии. Докато техният образ дълго...

Вижте още