Честно казано, аз не разбирам – това мгарешки инат ли е или заешка страхливост, та трябва да търпим Митрофанова, да обижда страната ни постоянно, да се подиграва на правителството, да говори нелепости от името на народа ни и да демонстрира имперско високомерие към нас!?
Посланичката на Вова Бин Путин премина всички граници на търпението и възпитанието.
Тя просто се гаври с България!
Тя наруши всякакъв допустим и търпим дипломатически тон. А ние прилагаме дипломатически и паркетни номера от далечното минало, викаме посланика си в Москва. Не посланика си трябва да викаме, а Митрофанова да обявим за персона нон грата!
Всичко друго е обидно за България и обида към българите.
Ама малка държава сме били. В голямата политика държавата е малка преди всичко ако лидерите ѝ са малки.
Дотук с възмущението ми.
Сега малко спомени.
Самото изпращане на Митрофанова за посланик тук е подигравка с България. Митрофанова е груба, неумна, недодялана, със сталинистки манталитет и обноски на квартален хулиган. Нищо женско в нея не е останало!
А някога имаше възпитани, интелигентни, толерантни, дипломатични и разумни руски посланици – например Александър Авдеев и Владимир Титов.
Авдеев бе достолепен, интелектуалец, ерудит, полиглот,
по-късно стана посланик на Русия във Франция и сетне втори човек в руското външно министерство. Приличаше на аристократ, някъде в жилите му имаше и капки наследена синя кръв.
С него заради позицията ми тогава като председател на парламентарната Комисия по национална сигурност, бяхме в добри, конструктивни отношения.
Веднъж разговарях с Авдеев. Каза ми с доверително-тих тон, че в България идва самият директор на външното разузнаване, знаменитият Евгений Примаков. Примаков много искал да се види и с мен като председател на Комисията по национална сигурност. Няма проблем, отговорих. Не, проблем има, продължава Авдеев, защото той желае идването му в България да не се разгласява, настоява за среща на четири очи в удобно за мен време и в удобно за мен място.
Аз направо подскочих като ужилен. Обясних на Авдеев, че ако бях само редови гражданин на България, за мен би било чест да се срещна със самия Евгений Примаков. Но аз в момента съм председател на най-важната в сигурността комисия на българския парламент. И по никакъв начин не бих приел да провеждам тайни срещи с когото и да било. Г-н Примаков е добре дошъл за среща, аз ще го приема, но ще уведомя медиите за тази среща, ще има пет минути за фотосесия, а после ще разговаряме. Освен това макар аз да съм председателят, ние с моите заместници Димитър Йончев от БСП и Иван Палчев от ДПС работим колегиално, търсим най-доброто за националната сигурност на България, представляваме колективното ръководство на комисията и затова от наша страна на срещата ще присъстват и те.
Авдеев каза, че така ще се наруши секретността на посещението на директора на външното разузнаване, а и той искал да се срещне лично с мен.
Разбирам, отговарям, но аз не съм директор на национална служба, а председател на парламентарна комисия и затова не мога да правя нищо зад гърба на колегите. Представете си какви спекулации ще има, ако обществото научи за тази среща и започне да ме атакува какво съм се договарял на четири очи с директора на руското разузнаване!
След няколко дни Авдеев ми се обади, че Примаков приема моите условия.
Именно от кадрите в началото на срещата ни в Комисията, България научи за визитата на Примаков в България и тя стана тогава новина номер 1. Вероятно от кадрите по руската телевизия и руското общество научи за тази визита.
Присъствието на срещата на Димитър Йончев и Иван Палчев направи невъзможно да бъда обвиняван в заговори със СВР зад гърба на България.
След срещата Евгений Примаков ми стисна ръката и рече усмихнат – смятахме те за млад и неопитен, а ти се оказа „крепкий орешек“. И ме поздрави: Имаш характер, а опитът е „дело наживное“.
А споменът ми за Владимир Титов,
с когото също бяхме в добри работни отношения, в ролята ми на секретар по националната сигурност на президента Първанов е следният.
Веднъж вървя по коридорите на президентството и виждам в полумрачния коридор на 20-тина метра висок мъж, чийто силует ми се стори познат, колкото и да съм късоглед по принцип. Приближих се и що да видя! Владимир Титов, посланикът на Русия. Стои в коридора. Ръкувахме се и го питам защо стои тук. А той – ами секретарката на г-н Красимир Стоянов (средна ръка човечец, главен секретар на Първанов) ми каза да изчакам! Каааак, подскочих и този път като ужилен! Посланикът на Русия, страна постоянен член на Съвета за сигурност на ООН ще чака като най-обикновен посетител и просител от улицата пред кабинета на една безгласна буква?! Поканих го да дойде в моя кабинет, пихме по едно кафе, а моята секретарка се обади на секретарката на Стоянов да ѝ каже, че Титов е при мен. Поговорихме си с него. Той беше фин човек, но колкото и да бе възпитан и интелигентен, не биваше да се унижава по този начин. Друг е въпросът, че секретарката на Стоянов не е била в час кой е Титов и се е отнесла по типичния начин, по който се отнасяше към всеки един в президентството. Нали е секретарка на едно голямо добрутро…
Отдавна минаха времената, когато тук Русия изпращаше личности като Авдеев и Титов. Всеки следващ посланик след тях бе
по-слаб, по-семпъл и по-сив
По посланика може да се съди колко ти уважават страната. Но даже при тази тенденция на непрекъснато снижаване на нивото на интелекта и възпитанието на посланиците, Митрофанова е уникум. Такова чудо трудно може да се намери, камо ли да се прати някъде за посланик. И даже не просто някъде, а в България!
С поведението си спрямо нея правителството показва и доказва, че си я заслужаваме. Така ни се пада! Щом падаме толкова ниско, за да ѝ позволяваме да се държи толкова брутално и презрително спрямо нас.
Автор: Николай Слатински
Източник: Фейсбук профил на автора