Професорът по философия и социология в НБУ Стефан Попов коментира по БНР преговорите за бъдещото правителство като финал на наситената с избори година и важните приоритети на бъдещото правителство.
2021 година е една от най-интензивните политически години в най-новата ни история. Имаме една такава година – 1997-а, която вече не се помни. Тя е преломна година, България се обръща на запад и въвежда пазарна икономика – нещо, което днес дори не си спомняме. След това има две дати, две години, които са много важни и ще бъдат изучавани: Това е 2001 година, когато монарх става премиер и започва дълбинно да подкопава институционалния ред на България. 2009 година тази работа се извежда вече на равнището на институциите и това разлагане на институции, започнало 9 години преди това, става част от самата институционална система – онова, което наричат по света пленена държава, аз го наричам криминализирана държава.
В момента, 12 години по-късно, имаме надежда за един прелом, в който тези 12 години да бъдат преодолени, и в това отношение аналогията ми е с 1997 г.
Ние не сме имали в политическата история на България от най-ново време година с толкова много избори, в която президентът така драстично да се намеси в политическия живот на страната. Никой президент не е посмял да направи такова нещо – да се опълчи на едно правителство. Никога не сме имали служебни правителства, по толкова на брой в една година, но такива, които посмяват да извършат инвентаризация в най-ключови точки в краденето на държавата.
По отношение на преговорите – по начало съм с предразсъдък към откритите преговори. Тайната, както казват социолозите, е едно от най-големите открития на човечеството и не може политически преговори, кухнята им, да бъде показвана. Смятах, че някакво мъпет шоу ще бъде това. Оказа се, че не е така и резултатите до този момент са много обнадеждаващи. Тези преговори не са аналогични на преговорите на Кръглата маса, както подхвърлят някои политолози. Тук става нещо друго и мисля, че трябва да бъдат оценявани в две перспективи:
Първо, това е подготовката за правителство, разбира се, и второ, тези преговори, открити, 18 по 6 часа – това е огромно нещо за една седмица, са вид продължаваща идентификация пред публика на новите политически сили, но и на БСП. Смятам, че те постигнаха страшно много в следните две посоки: Първо, по този начин ще се формира правителство, което всички очакват. Хората се умориха не толкова и само от избори, колкото от тази изтерзаваща пандемия, децата, училищата – това е просто един ужас две години.
Тази несигурност, страх, дошли с пандемията, пробуди хората за някаква промяна, по подобие на хиперинфлацията 1996 г. Защото така мечтаната средна класа, тя всъщност е равносилна политически на едно битово удобство, което не те кара да излезеш на площада и затова 2013 и 2020 г. хората излизат на площада, но когато се стигне до избори, тези малцинства, радикализирани, градски, се оказват изместени от едни мнозинства на ГЕРБ непрекъснато.
И сега пандемията изигра тази роля, на хиперинфлацията – тя просто докара достатъчно множество хора до един предел, в който те казаха: Стига! Но това „Стига!“ е негативно, то е революция, тиха. Оттук нататък трябва да се формира някакъв нов ред и първата крачка към този нов ред е правителство, което от една страна да си върши работата, от друга страна – да не допусне повторение на ГЕРБ.
Аз се надявам феноменът ГЕРБ да бъде изучаван в учебниците по история и политология като вид болезнено състояние на институции, подобни на Търмп в други мащаби и подобно на Орбан, и никога назад да не се връщаме. Разбира се, това може да бъде временна и малко по-дългосрочна нестабилност. Тук лежи върху тези партии огромната отговорност да оставят малко настрани различията си. Например голямото различие по ядрената енергетика – това е нещо, по което никога няма да се постигне съгласие между БСП и може би всички останали. Или така наречената джендърска глупост Истанбулската конвенция. Никога не може за това да се постигне съгласие, защото г-жа Корнелия Нинова тласна БСП в една не лява, а националистическа посока, от която нейните наследници трябва да я извадят.
Това са вътрешни процеси в партиите, които в момента се трансформират. Тук вече виждаме голямата отговорност на бъдещия министър-председател – ако това е Кирил Петков, тоав е негова отговорност – да осъществява постоянно вътрешно опосредяване на различията, така че да се държи една линия, водена от централния приоритет – декриминализацията на държавата, наред с обичайните административни неща, които прави всяко едно правителство. Това е огромна отговорност, ние не можем да дадем гаранции предварително. Предварително гаранции се даваха само от ГЕРБ.
Това, че има квоти, не звучи добре на българската публика. Подозрително е, че си делят някакви сектори, но какво да направят? Те трябва да получат някакви министерства и съответно отговорности в зависимост от това какви гласове имат. Това е естествената логика, така става по целия свят. Как ще го обяснят публично – е друг въпрос.
Каква ще е формулата не е толкова важно. Много важно е временните единства в тази коалиция да бъдат удържани. И много важно е публичната комуникация да бъде в стила на преговорите. Лица като Румен Гечев е най-добре да отидат на курс по комуникации публични – има такива в разни фирми – и там да му кажат какво се говори и какво не се говори.
Атлантис.
Няма друг начин да се състави коалиция без участие на БСП. Затова беше редно да се направи този жест към БСП от страна на „Продължаваме промяната“ и да ги посетят първи. И да им обяснят какви негативи ще касират, ако блокират поредния опит за пправителство. Вътрешните проблеми на БСП се оказаха толкова тежки, много по-тежки, отколкото са предполагали хора, запознати с тях. Как ще се справят – не знам. Но не мисля, че избирателят ще ги накаже за участието на партията в правителството, защото в случая влизането в управлението не е скачане върху нещо луксозно, а по-скоро отговорност, която може и да ги съсипе утре.
В парламента се надявам „Възраждане“ да бъде маргинализирана и отхвърлена, изолирана от всички останали. Не я броя като нещо друго, освен като някакъв разбойник, който се опитва да хвърля гранати напред-назад, но с това му се изчерпва ролята. Оттам нататък започват двете важни партии, които досега управляваха в скрита и открита коалиция. Те си приличат по това, че са максимално централизирани по различни критерии. ГЕРБ и ДПС трябва да бъдат не изолирани, а игнорирани на практика. Трябва да се покаже на българския гражданин, че страната може да се управлява без ГЕРБ. Защото избирателят на ГЕРБ действа малко като избирателя на БСП след 1990 г. – казва: Ама там е силата, там е експертизата, там са опитните хора, как така да избираме някакви хлапаци, дошли отстрани…
Остава ДПС – тя има своя етнически електорат, който в течение на годините при превръщането на партията от етническа в бизнес партия, този етнически електорат се превърна в етнически основен капитал. Отделянето на върхушката на партията от собствения й електорат тече бавно и полека, но те са си свили електората в бройки наполовина, или до 35%. И за ДПС трябва да се покаже, че без тях може и на никого нищо няма да се случи, особено на турското малцинство.
Автор: Стефан Попов
Източник: „Дневник“