В желанието си да мобилизират ядрото на привържениците си и най-вече да оправдаят неизбежното поражение на изборите 2 в 1, Бойко Борисов и приближените му се опитаха да прибегнат към любимото им чувство – страха. Размахано бе плашилото на готвен поголовен „реванш” спрямо всички членове и дори избиратели на ГЕРБ. Всекидневно бяха повтаряни клишета като „политически репресии”, „диктатура”, „брутален натиск на държавния апарат”. Ролята на Торбалан бе възложена на Румен Радев и неговия „началник-щаб” Бойко Рашков.
Истината, разбира се, е друга и съвсем проста: Борисов и върхушката около него (вкл. платените пропагандатори) се опитват да раздухат страховете на хилядите активисти на ГЕРБ, за да могат да ги използват като „жив щит” пред наближаващите актове на законна справедливост. За никакви „репресии”, още по-малко „масови”, не може да става и дума. Чисто и просто, скоро ще влезе в сила върховенството на правото, което изисква обективно разследване и доказана пред безпристрастен съд вина за извършени закононарушения и престъпления. Включително и престъпления срещу политическите права на гражданите (т.е. присвоения чрез заплащане или рекет несвободен вот на части от населението).
В контекста на предстоящите промени, желани от мнозинството българи, е нужно – колкото и да е трудно ,
да бъде начертана разграничителна линия
между архитектите и основните бенефициенти на модела на злоупотреба с власт, от една страна, и хилядите „винтчета” в този модел, от друга. В предишните условия мнозина бяха изправени пред труден избор – или да участват в повсеместните практики, или да се изправят срещу машината на властта (което бе особено трудно в малките населени места).
Хората са различни и са поставени в особени житейски обстоятелства, затова подходиха към този избор по различен начин. Някои открито се опълчиха и демонстративно напуснаха ГЕРБ. Други се подчиняваха, но се стремяха да не преминават червените линии. Трети решиха, че път назад няма и се отдадоха напълно на господарите си. Мнозинството от българите постепенно се обединиха около окончателната политическа присъда на Борисов и приближените му: за десетгодишното си управление (между 2009 и 2021 г, с кратко прекъсване през 2013-2014 г.) ГЕРБ загуби над един милион избиратели. Този срив се развиваше постепенно и стана видим за обективните анализатори след 2016 година. Но върхушката на партията упорито отказваше да признае задълбочаващите се процеси и твърдеше, че тя е все така и дори още по-силна и продължава „да бие наред”. Те просто не бяха в състояние да разберат, че да си първи в едно политическо състезание не винаги означава да си победител.
Неумението и нежеланието да се признават грешките
и да се приема с достойнство загубата (по волята на върховния суверен) бе иманентна черта на ГЕРБ, но тя доби патологични измерения през последните две години. Арогантното отричане на общоизвестни факти и масови обществени оценки, заедно с бруталното използване на механизмите на властта, съсипало живота на хиляди хора, доведе до прерастване на критичността към бившите управляващи в решително отхвърляне, граничещо с омраза. Да, симптоми на публична омраза към режима на ГЕРБ наистина има, но трябва точно да се определят причините и истинският обект на омразата. Това е необходимо не само за да се въздаде законосъобразна справедливост, но и за да бъдат направени верните изводи от всеки, който в бъдеще желае да управлява страната.
Преди всичко, омразата към бившите управляващи не бе изкуствено „напомпана”, тя все по-бързо натрупваше критична маса, докато накрая се срути подобно на лавина по склона на влошаващото се обществено съществуване. Най-точно природата на отношението към Борисов и компания бе вербализирана на един плакат от протестите през лятото на 2020 г. – „Мразим ви безплатно”. За разлика от лавината обаче, публичната критичност не бива да бъде сляпа. Тя трябва да е адресирана към конкретни субекти и да се основава на факти и доказателства, иначе би била сведена до стихийно отмъщение, което често е било манипулирано с оглед на частни интереси.
От тази гледна точка следващата важна крачка на масовата енергия на промяна, персонифицирана в победителите на последните избори (президента Радев и партията „Продължаваме промяната” заедно с нейните потенциални партньори), е да се създадат необходимите законови и институционални условия да бъде установена пълната картина и да бъде
въздадена справедливост за корупцията
и злоупотребите с власт, най-вече за вероятните престъпления по служба. Които винаги са персонални.
Много се коментира бъдещето на ГЕРБ след „ерата Борисов”. Нещата тук са далеч по-сложни, отколкото си ги представят някои – досегашният вожд да направи крачка встрани (например, да получи пост на „почетен председател”), а всичко да продължи без Борисов по борисовски. ГЕРБ са типична персонифицирана партия и най-вероятно ще последват съдбата на НДСВ, но биха имали някаква перспектива, само ако разберат причината за масовия (и засилващ се) обществен негативизъм към тях и реагират адекватно.
Това означава да признаят не само безспорния факт на поражението, а най-вече причините за него. Иначе казано, да покажат, че могат да губят с достойнство и смирение и че са в състояние да разберат получения урок. Засега няма симптоми на подобно „помъдряване”. В желанието си да използва партията си като разменна монета за лични гаранции, Борисов (и под негово давление лично приближените му) продължават да упорстват в грешното обяснение на изборните резултати и в безизходната политическа тактика.
Много добра илюстрация на този безнадеждно губещ подход бе първото изявление на проф. Анастас Герджиков след обявяването на резултатите от балотажа. Първите две изречения бяха разумни и достойни – претендентът призна загубата и изрази надежда победителите да изпълнят програмата си. Всичко щеше да е достойно за уважение, ако бе спрял дотук. Но не би. Последваха пет минути обяснения на резултата, изцяло издържани в духа на опорките на ГЕРБ, които (заедно с последвалата активност на партийните говорители) не само потвърдиха окончателно чий кандидат бе Герджиков, но и пълното му подчиняване на
тактиката на „спасяване на редник Борисов”.
Един тъжен край, за съжаление не само с лични, но и с институционални последици.
Ако не настъпи обрат към достойно признаване на причините на поражението, върхушката на ГЕРБ не бива да се надява на успокоение на масовата критичност и поема наистина по труден път. Що се отнася до масовите привърженици на партията, те ще трябва да покажат дали са свободни хора или остават във властта на политическото крепостничество.
Автор: Александър МАРИНОВ
Източник: „Банкеръ“