Когато се говори за „алтернатива на статуквото” (трябва да признаем, формулировка, която се разбира по различен начин), обикновено се извеждат на преден план системно-структурните промени – нови норми, институционални структури, модели на отношения между политиката и обществото. Неотдавна един колега дори определи като „наивно” посланието на „Продължаваме промяната“ за „пакт на почтените”, като натърти, че да се разчита на качествата на отделни личности е илюзия.
За да се преодолее необратимо порочният модел на политика и управление, безспорно, са задължителни дълбоки системни изменения. Но те, на свой ред, могат да започнат и напреднат, само ако е налице
начална критична маса от хора,
искащи и можещи да променят обществото. Ако перифразираме библейската мисъл, „в началото бяха личностите”. Въпреки че „една птичка пролет не прави”, трудно може да се отрече, че с личния си пример президентът Румен Радев даде тласък и кураж на обществената енергия за обновяване, именно защото доказа, че няма да позволи нито да бъде купен, нито да бъде сплашен от силите на статуквото.
Би било погрешно да се твърди, че други такива „птички” няма. От една страна, колкото и да звучи старомодно, масовото надигане на българите през лятото на миналата година бе просто изригване на отдавна трупано желание, персонифицирано в хиляди достойни и (засега) неизвестни наши сънародници тук и зад граница. Но от друга страна парадоксът е в това, че самото опорочено и загнило статукво ражда в своите недра собствените си „гробокопачи”. Може да се тълкува и като дефект, като недоглеждане на една потънала в самодоволство и недосегаемост система, но именно така проби Румен Радев. А по-важното е, че той вече не е единствен – ражда се ново поколение публични личности. Тук не е важна календарната възраст, съществени са особеностите на характера и политическата мотивация.
Какво е общото между Кирил Петков, Асен Василев, Крум Зарков, Атанас Славов, Атанас Пеканов (списъкът не е изчерпателен)? На пръв поглед – твърде малко. Имат различен биографичен и професионален профил, свързани са с различни партии и други политически субекти, възгледите им се отличават със съществени идейни нюанси, влезли са в политиката по особен начин. И все пак има основания да приемем, че именно това е първата (в смисъл на засега видима) редица на
едно ново политическо поколение.
Твърде вероятно е скоро да се проявят и получат по-широка публична известност и други подобни. Могат да бъдат обобщени няколко групи характеристики, които позволяват да се говори за подобно ново социално-политическо (а не изолирано-персонално) явление.
На първо място, това са образованието и интелектът, но изразени не просто в престижни дипломи, а в способността да прилагаш знанията си – неоспоримо доказателство, че без тази основа в съвременната политика рядко може да има високи постижения. Затова е още по-странно, че някои коментатори (било съзнателно, било импулсивно) оспорват и дори отричат значението на този факт. Вярно е, че се нагледахме на неграмотни простаци с лъскави „тапии”, изпълзели до върховете на властта, но това не е основание да бъде осмивано доброто образование (и семейно възпитание), независимо дали е получено в чужбина или в България. Още повече, образоваността е продукт не само на достойнствата на университета и преподавателите, а преди всичко на качествата на обучаващия се.
На второ място, новото поколение български политици имат
реален жизнен и професионален опит,
натрупан у нас. Дали той е достатъчен в конкретните случаи, може да се спори, но тук по-важна е ценностната ориентация да работиш за страната си на място. В това е основната качествена разлика между тази нова вълна и познатите явления от типа на „царските юпита”. Новото българско политическо поколение не бе парашутирано отвън, то бе открито и си проби път в България без решаваща роля на семейно-клановите мрежи.
На трето място, много важна обща характеристика е политическият манталитет, изразяващ се в интелигентно,
умерено и „просто” възпитано поведение.
Дори когато влизат в сблъсък, представителите на новото българско политическо поколение го правят по начин, достоен за тях и за тези, които са им гласували доверие. Дори понякога да изпуснат нервите си (което се случва на всеки, особено днес в българския публичен живот), го правят естествено, „без злоба, човешки”. Те не излъчват арогантността, типична за типичните екземпляри на отиващата си система. Острата критичност не се изражда в оскърбления и желание да се изявиш, като унизиш другия. Това е разбираемо, защото хората от това ново поколение имат достатъчно качества, осигуряващи добри и достойни резултати.
Четвърто, горепосочената особеност дава едно голямо предимство – способността да водиш
нормален политически и човешки диалог.
У нас достигнахме до абсурдната ситуация, в която всеки работен контакт се представя като безпринципно съглашателство, задкулисна сделка, едва ли не предателство. А истината е, че политиците трябва да могат да разговарят помежду си и това е важно, дори да не сближат позициите си. Защото никаква политика не е възможна без санитарен минимум на взаимно разбиране и доверие. Можем да оставаме непримирими опоненти, но дори непримиримостта трябва да бъде предвидима и разбираема. Друг е въпросът, че същността на политиката не е главно в добросъвестното представяне на различията, а в умението да се намират допирни точки.
Накрая, пето, най-важното. От новия манталитет и способността за нормална политическа комуникация произтича ключова практическа последица, която предлага новото политическо поколение. Това е способността да се намират
балансирани работещи решения.
Именно тук има и неразбиране, и яростна съпротива на статуквото, изразена в представянето на този подход като „идеологически тюрлюгювеч”. За тази атака допринесе и склонността да се използват метафори от рода на „няма ляво, няма дясно”. Естествено, има ляво и дясно, въпреки че днес техните особености са много различни от тези преди сто или петдесет години. По-точно е да се каже, че няма „чисто” леви и десни политики, т.е. начини на решаване на проблемите на хората, нито съответни „чисто” леви и десни цели на политиките. Всяко съвременно публично управление използва някакъв микс от „леви” и „десни” инструменти на политиките (при цялата условност на определянето им като такива).
Именно възможността политици с „ляв”, „десен” и както искате го наречете бекграунд да общуват нормално, да дискутират възможните решения и да намират разумен работещ баланс в интерес на обществото отличава новото политическо поколение от „героите” на статуквото. А тук се налага да се върнем към началото (към човешката почтеност), защото е голямо изкушението сделката в лична и групова изгода да бъде представена като постижение в обществена полза.
Разбира се, новото политическо поколение засега е една изгряваща надежда и тепърва трябва да се докаже като преобразуваща сила. Но това може да стане само с активното участие и подкрепа на обществото.
Автор: Александър МАРИНОВ
Източник: „Банкеръ“