Президентът Радев сигурно преживява една от най-кошмарните си седмици. Само след три дни трябва да връчи третия проучвателен мандат за съставяне на правителство, което според всички социолози има само 1% шанс да успее. Проблемът е на кого да го връчи така, че хем да направи реверанс към левия електорат, хем да даде знак на десния, хем да ощастливи Мая Манолова, която вече се разчекна да му дава акъл и да му нарежда какво да прави. А каквото направи Радев сега, след три месеца ще го види като резултат в урните.
БЕЗПРЕЦЕДЕНТНА СИТУАЦИЯ
България е в безпрецедентна ситуация – на прага на трети парламентарни избори; в навечерието на президентски; в лапите на четвърта ковид-вълна, изправена пред икономическа и социална криза. Всичко това на фона на блокирани институции; на смразени партии, чиито лидери не си говорят; на политически елит без държавническо мислене; на нервно и обезверено общество, чиито сегменти са фрагментирани с тежки разделителни линии и по тази причина то не е в състояние да излъчи адекватно парламентарно представителство, което пък не може да състави работещо правителство.
Това е омагьосан кръг, от който сякаш няма излизане.
На практика партийната демокрация не функционира. Конституцията се нарушава на най-високо ниво. Липсва ценностната система за това, което е правилно и кое не е. Отсъства национално лидерство. Няма авторитети. България живее, за да се мрази. Социолози и политолози тръбят от всички медии: „Трябва да се спасява демокрацията в България“.
А самият Радев е изправен пред тежкия кръст неговото правителство да е отговорно и за парламентарни, и за президентски избори, докато той е основен кандидат за държавен глава. И (не)справянето с всички кризи, които ни връхлитат, ще се запише на неговата сметка. Радев трябва да доказва колко е успешен президент в една страна, затънала освен в бедност и корупция, и в политическа нищета. И няма как той да бъде целият в бяло, когато всичко около него се разпада.
ПРЕЗИДЕНТИТЕ НА ПРЕХОДА – МОСТЪТ НА СЪГЛАСИЕТО
Посттоталитарната история на България помни много драматични моменти, в които политическото напрежение е стигало до критични нива. Но никога не сме били изправени пред такава задънена улица. Никога България не е изпадала в ситуация, в която партиите да не си говорят, а президентът да е враг на парламента, на партиите, на главния прокурор.
Досега винаги в кризите президентите ни са били мостът на съгласието, последната ниша, в която диалогът да роди спасителните решения. И България винаги е била спасявана, макар и с много грешки и компромиси. И д-р Желев, и Петър Стоянов, и Георги Първанов, и Росен Плевнелиев имат своите проблемни, не винаги най-верни решения, но винаги са успявали да бъдат посредници между враждуващите партии и партийни лидери. Никой от тях не допусна срив на партийната система, която е основата на демокрацията. Никой не отрече нито партиите, нито парламентаризма. Всеки от тях носеше свой ключ, с който отключваше диалога.
РАДЕВ РАЗДЕЛИ ПАРТИИТЕ НА ДОБРИ И ЛОШИ
Когато преди година в словото си при откриването на есенната парламентарна сесия пред 44-ото Народно събрание (02.09.2020 г.) президентът Радев заяви: „Истинският парламент е пред сградата”, той фактически нанесе онзи решаващ удар върху парламентаризма у нас, чийто последици днес виждаме. Отричането на системните партии и политическата деградация в страната вкараха в сградата на парламента новите хунвейбини – еманация на политическата неграмотност и безотговорност, които покосяват със своя шоуменски примитивизъм всеки ход на политическа нормалност.
Няколко месеца по-късно, в навечерието на изборите на 4 април 2021 г., държавният глава призова да се подкрепят „партиите на протеста”. Би трябвало да е осъзнавал, че взима страна в един политически спор и ще носи отговорност за това. Този апел бе най-грешната позиция за един президент в парламентарна република. Тогава Радев излезе от конституционните си правомощия, разделяйки партиите на „добри” и „лоши”. Година по-късно „лошите” са низвергнати, а „добрите” се овъргаляха в своята политическа несъстоятелност и арогантност. Никой не иска да играе с „лошите”. „Добрите” пък са толкова нефелни, че провалят два парламента, не могат да излъчат редовно правителство и изправят страната пред трети избори, които по всяка вероятност няма да променят коренно картината.
И сега Радев се моли на същите тези „добри” партии за съгласие с третия мандат. Защото знае, че провалът на третия мандат ще е и негов провал. И отговорността за довеждането на страната до ръба на национална катастрофа ще е колкото на тези партии, за които той призова да се гласува, толкова и негова.
ДИАЛОГЪТ – НАЙ-СЛАБОТО МЯСТО НА ГЕНЕРАЛА
Една от основните причини да не се намери изход от задънената улица е липсата на продуциране на диалог. Това е едно от задълженията на държавния глава, който по конституция „олицетворява единството на нацията” – да създава условия за диалог и съгласие между политическите субекти. Диалогичността обаче се оказа най-слабото място на Радев. Генералът-летец е единственият президент, който не успя да използва механизмите на КСНС, за да положи основата за парламентарен консенсус, който да бъде трамплин за съставяне на нова власт.
Неумело поставяйки актуализацията на бюджета задължително пред скобата на уравнението за нова власт с третия мандат, президентът се лиши от ролята на активен конструктор на бъдещата власт. Радев свика консултации, опита се да играе ролята на посредник, но не му се получи и всичко завърши с фиаско. Дори самият той призна провала си след поредния безплоден КСНС. И нови консултации да прави, както го съветва Манолова, резултатът ще е същият. Защото и домакинът и атмосферата ще са същите.
При Радев има разговори, но няма преговори. Затова и няма резултат. Той е домакин, но на неговата маса гостите му не се сдобряват. Нещо повече – всички са скарани с него. Причините са няколко.
Първо, той не предлага работещи варианти, а само изказва констатации, гарнирани задължително с критики. Второ, партиите не му вярват, не го приемат за онзи авторитет, чиято дума тежи и с която те биха могли да се съобразят, правейки партийни компромиси в името на националния интерес. Трето, той ги раздели. Взе страна, което е недопустимо за един по конституция национален медиатор. Президентът може да критикува, но не може да бъде страна в политическите разпри. Президентът трябва винаги да има път към всяка партия, към всеки лидер, за да може в критичен момент, като настоящия, да ги събере на една маса и да ги накара да мислят в една посока – държавата.
На практика Радев е най-неконсенсусният президент в нашата история. Вместо да ги сдобрява, той насъсква партиите една срещу друга, минира пътя, по който да мине съгласието между тях, воден от стремежа си да изпъкне като единственият авторитет в държавата. Това е личното му его, проектирано върху процесите в страната.
КОЯ Е ТВОЯТА РОДИНА – ТЕЖКА ПОЛИТИЧЕСКА ПРОВОКАЦИЯ
Проблемът, който създаде с въпроса към Карадайъ коя е неговата родина-майка, издава не само дребнава заядливост, но и наличието на огромен политически вакуум в неговите разбирания, който е на път да създаде етнически проблеми в страната. Да питаш който и да било български гражданин коя е родината му, е проява на елементарна глупост. Да питаш лидера на която и да е законна партия в страната коя е родината му, е някакъв скрит замисъл на заяждане. Да питаш обаче лидера на ДПС коя е родината му, е тежка политическа провокация. И Радев съзнава това, защото проведе атаката си срещу Карадайъ показно пред медиите. Като военен той видя пред себе се един потенциален враг в лицето на лидера на ДПС и направи опит да го унищожи публично, без оглед на политическите последствия. Дори не прецени риска – че когато този въпрос го задава президентът на републиката, за когото всички граждани трябва да са равни, независимо от техния произход, етнос и религия – това е проява на недопустима конфронтация, събуждане на омраза и опит за насъскване на едни групи в обществото срещу други. Което е тежко нарушение на Конституцията. Сякаш юмрукът му, който вдигна през лятото на миналата годишна на входа на „Дондуков“2 се стовари на масата пред Карадайъ, за да взриви духа на толерантност и уважение, които трябва да витаят в президентската институция.
Това НИКОЙ президент от 30 години насам не го е допускал.
Резултатът, който постигна Радев, е консолидиране на българските мюсюлмани, независимо дали подкрепят ДПС или не. И този процес тепърва ще се развива. Това не е шега.
ВРАГЪТ ГО НЯМА, А МИРЪТ Е ХАОС
Юмрукът активира противопоставянето и агресията, но не роди промяната, не създаде алтернативата. Не роди държавност, а създаде безвластие. Призивът „Мутри вън” не изчисти политическата сцена. Обратното – мутри се намърдаха във второто правителство на ИТН, но Радев не се противопостави. В месеците след протестите политиците под юмрука се оценяваха според това колко силно могат да викат от цялата си душа „Долу!“ и „Вън!“, а не според идеите си за промяна и личния си потенциал да я реализират
В тази екстремна ситуация Радев показа, че не може да бъде политически конструктор на решения за изход от политически кризи.
За него като военен най-важното е да има враг и задължително да го победи. Врагът „ГЕРБ”, по който юмрукът му се упражняваше в последните две години, вече е нокаутиран, но Радев не знае как да нареди пъзела на освободеното от него политическо пространство. Или по-скоро опитва да се да га нареди така, както на него му е удобно с оглед на това да има повече и повече власт. Но това не означава, че тази власт води към промяна. По-скоро – до всеобща политическа деградация, на което сме свидетели в момента. Пренавиването на изпълнителната власт, която той с такова настървение упражнява, вече дава обратен ефект. Половината от министрите му създават тежки проблеми – с незнание, с реваншизъм, с отблъскващи чистки, с прокарване на лобизъм и назначаване на некадърници на властови позиции. На практика в момента и Радев, и партиите на протеста саботират процесите по „изчегъртването” на ГЕРБ. Когато няма враг срещу себе си генералът-президент е безпомощен, уравнението не му излиза. На терена на войната удря, в ситуация на мир – трудно управлява. Борисов го няма и Радев няма аргументи за политическата си реторика и действия. Словото му загуби своя плам, а ореолът му помръква.
НОВ АВТОРИТАРИЗЪМ
Опростяването на политическото уравнение само до анти-ГЕРБ доведе до пренебрегването на разделението между властите – и по-специално между парламентарната и президентската.
Вкарването на „площада” в парламента роди толкова абсурди и потъпка толкава парламентарни норми, че започнаха да се чуват гласове за президентска република. Последните четири месеца, в които цялата власт в държавата е в ръцете на президента, трябва да ни докажат колко опасна е тази тенденция. От една страна това изисква тежка промяна на Конституцията, за която едва ли ще се намери мнозинство, от друга – това би ни тласнало към еднолична диктатура – нещо в което виняхме до вчера ГЕРБ и Борисов. Всяка идея, която вменява абсолютната роля на президента, би ни тласнала натам.
А пък когато президентът пренебрегва останалите партийни играчи, или не знае как да си говори с тях, което наблюдаваме в момента, би било пагубно за държавата.
Но това сега не е на дневен ред.
Проблемът в следващите месеци ще е спасяването на бизнеси и на животи…
А проблемът на Радев ще е как след юмрука да си осигури втория мандат.
*Заглавието е на Редакцията
Автор: Валерия Велева
Източник: „Епицентър“