Две седмици една от най-обсъжданите теми в държавата е казусът с уличения в плагиатство кандидат за вицепремиер и вътрешен министър Петър Илиев. През това време ръководството на СУ „Св. Климент Охридски“ оглушително мълчи. Няма никакъв знак и от деканата на Юридическия факултет (ЮФ), от ръководството на катедрата по конституционно право. Още на 2 август „Капитал“ изпрати на Софийския университет искане за коментар до декана на Юридическия факултет проф. Даниел Вълчев, тъй като той не отговаря на телефонни обаждания. Седмица по-късно подновихме поканата си и директно на имейла на проф. Вълчев. Получихме отговор да го потърсим за коментар идущия понеделник.
Не отговаря ръководителят на катедрата по конституционно право проф. Пламен Киров. Мълчат и преподавателите в СУ, поне публично не отварят дума в защита на един или друг от колегите или поне на авторитета на СУ. Като че цари всеобща омерта, която според някои ще падне, щом окончателно стане ясно, че няма да има кабинет на ИТН и Петър Илиев няма да е министър.
Формалните обяснения могат да бъдат много – отпускарският период, сезиране на етичната комисия, след което не е редно да се коментира преди нея, и т.н. Само че това мълчание продължава вече шеста година. В ЮФ на СУ за този скандал се знае още 2015 г., когато за първи път въпросът е бил поставен директно от доц. Наталия Киселова пред ръководството на катедрата по конституционно право, по това време оглавявана от проф. Евгени Танчев, а сега – от проф. Киров. Вместо очакваната реакция Киселова получила съвет да не прави публичен скандал, а да седнат и да се разберат с Илиев, за да не се слага петно върху авторитета на факултета. Вероятно по тази причина книгата на Петър Илиев сега не може да се намери почти никъде. Целият тираж от нея е изкупен от издателството, вероятно от самия Илиев.
Шест години по-късно върху авторитета на факултета и катедрата е лепнато огромно петно, което всички чакат някой да разчисти. А Петър Илиев в своето камикадзе интервю в понеделник пред „Нова телевизия“ в почти прав текст обвини доц. Наталия Киселова, че интригантства срещу него, че ако е имало претенции, е трябвало да ги заяви навремето, а шест години са достатъчно време, за да покрият с давност тази история.
Два пъти жертва на един и същ грабеж
Парадоксално е, че точно ограбената доц. Киселова за втори път става жертва на един и същ скандал. При това не тя подаде темата в медиите, тя даде изявления едва когато скандалът стана тема номер едно в държавата. Иначе тази история е публична тайна в Юридическия факултет от години и един от въпросите без отговор към момента е защо Петър Илиев си е въобразявал, че когато застане под прожекторите, тази история няма да блесне.
Същественият въпрос е защо през тези шест години липсва изцяло институционалната реакция на СУ?
През 2015 г. членовете на катедрата по конституционно право са получили като подарък по един екземпляр от книгата на Илиев „Компетенцията на Народното събрание“. Киселова веднага установила, че в книгата буквално са копирани огромни пасажи заедно с бележките под линия от нейната дисертация „Парламентарен контрол“, затова информирала ръководството на катедрата, за да се вземе решение. Вместо това получила съвет да се разберат помежду си с Илиев. „Беше казано да седнем да се разберем. Проведохме два разговора с него, не бях удовлетворена, но тъй като тогава трябваше да продължим да живеем, хайде така да го кажа най-деликатно, аз насочих усилията си към друга посока. Написах книга“, разказа Киселова пред „Нова телевизия“.
Към онзи момент за нея остават две опции. Да подаде тъжба за извършено престъпление, тъй като плагиатството е дело от частен характер – преследва се само по тъжба на пострадалия, подадена до 6 месеца от извършването или до 2 години от узнаването. Другата възможност – пак по съдебен ред да търси имуществени и неимуществени вреди по закона за авторското право. Тогава Киселова преценила, че и двата варианта не я устройват, защото – по думите й – не искала публичност, а единственото й желание било „да се решат проблемите в рамките на катедрата“. Какви са били личните й мотиви – дали усещането, че не е подкрепена от ръководството, дали страх от административен натиск (към онзи момент тя все още не е хабилитирана) или преценката, че дори да заведе дело, по него ще трябва да се търси експертно мнение от същите хора от катедрата, които не са я подкрепили, е друг въпрос. Същественото е, че сега точно това нейно нежелание в лично качество да съди Петър Илиев, с всички негативи за него от публичния скандал, се обръща срещу нея. Това стана основният аргумент на Илиев, Тошко Йорданов и присъдружните им да атакуват тезата за плагиатството и нея самата.
„Ако дамата е била толкова обидена – защо не го е осъдила? Те са в един факултет. Шест години е мълчала“, заяви Тошко Йорданов пред БНТ в понеделник.
„Аз проблем с текста нямам, ако някой има, да е заявил претенции“, каза Илиев във феноменалното си интервю пред „Нова тв“, което на практика окончателно събори проектокабинета на ИТН преди още да бъде гласуван. Той направи серия намеци, че Киселова го е хвърлила на медиите заради свои обвързаности. И като капак постави въпроса за давността – каквото и да е ставало, само престъпленията срещу човечеството не са покрити с давност, даде пример Илиев.
Академичното ръководство е длъжно да се намеси при случаи на плагиатство
Въпросът с плагиатството обаче не е личен. Това е тежко нарушение на авторското право, а и сериозен етичен проблем, който прави нарушителя непригоден да упражнява академична дейност.
Повече от 25 години в Закона за висшето образование се предвижда, че членовете на академичния състав се освобождават „при доказано по установения ред плагиатство“ (чл. 58, ал. 1, т. 4). А през 2018 г. в закона даже беше добавен текст, според който министърът на образованието и науката назначава временно изпълняващ ректор, когато за действащия ректор „бъде установено плагиатството в научните трудове, въз основа на които е придобита научна степен или е заета академична длъжност“, или когато ректорът не изпълни правомощията си да освободи преподавател заради доказано плагиатство по законоустановения ред. Този текст в закона беше добавен по конкретен повод, както често се случва – след като ректорът на Техническия университет във Варна Росен Василев беше официално уличен в плагиатство на дисертационния си труд, с който е станал доктор на науките, както и за част от статиите, представени, за да заеме длъжността професор в университета.
Така или иначе законът оценява плагиатството за сериозно нарушение, несъвместимо с академичната кариера, и задължава ръководството на една академична структура да реагира на това. Нещо повече, законът не казва, че подобна реакция се дължи само след наличието на съдебно решение по закона за авторското право или на присъда по НК, след като заинтересованият (и само той) е задвижил процедурата. Ръководството на едно академично заведение е длъжно да се задейства при получаване на такъв сигнал и без официално сезиране, защото това е администрация, не е съдебен орган. В този контекст според някои преподаватели в ЮФ и деканът проф. Вълчев има правомощия, а даже и задължение, да назначи своя отделна проверка.
Какъв е „установеният ред“
Действително, има един спорен въпрос и това е какъв е установеният ред, по който трябва да бъде доказано плагиатството. Това е следствие от непълен и несъвършен закон, който не е изненада за българския правен мир, но този проблем може да бъде решен, както се оказа през последните месеци. Именно с тази цел в средата на юли Академичният съвет на СУ окончателно прие Вътрешни правила за извършване на проверка за плагиатство и недостоверност на научни данни в научни трудове на членовете на академичния състав на СУ „Св. Климент Охридски“. Правилата определят реда, по който СУ „има правото и задължението да предприеме последващи действия спрямо лицата, допуснали такива нарушения“. Тези процедури имат характера на „установен ред“ по смисъла на ЗВО и на „законоустановен ред“ по смисъла на Закона за развитие на академичния състав, по който плагиатството се проверява в рамките на процедурите по придобиване на академични длъжности, се казва в тях. Проверката се извършва от Етичната комисия на СУ след подаден сигнал до ректора, който първо се преценява по допустимост.
Но извън това тази история вади наяве няколко проблемни аспекта. Първият е
Защо мълчи СУ?
През последните дни социалните мрежи са залети с въпроси: къде е бил СУ тогава, къде е сега? Представителен за този тип реакции е текст на адв. Михаил Екимджиев за в. „Сега“, където се казва: „Хора като г-н Илиев и неговите ментори в катедрата „Конституционно право“ на Софийския университет са опасни за обучението и развитието на студентите по право, както и за разбирането на понятието „конституционализъм“ в България. Видяхме човек, който с удоволствие обясняваше колко е важно, че са изминали повече от 5 години от момента, в който се твърди, че брутално е плагиатствал, и само заради това темата трябва да бъде забравена.[…] Лесно можем да разберем защо конституционализмът в България съществува само на книга“.
Вторият сериозен проблем, който излиза от тази история, е широкомащабното разпространение на плагиатството в науката у нас.
„През последните няколко дни ми се обаждат много колеги, които също са станали жертва на подобно нещо, всяка катедра си има такива проблеми“, заяви тия дни доц. Киселова. Явлението всъщност е повсеместно и на всякакви нива, потвърдиха го и други коментатори. Далеч не е само ректорът на ТУ – Варна. Парадоксално, но само преди пет месеца тогавашната вицепремиерка в кабинета на ГЕРБ Марияна Николова, придобила комична известност с компютърните си умения, защити докторат по киберетика в библиотекарския университет (УниБИТ), въпреки че в публикувано писмо на швейцарския й рецензент проф. д.н. Кристоф Щюкелбергер се сочат данни за плагиатство. И точно това е фонът, на който се появява откритието, че макар законът да предвижда санкции, няма ред за реализирането им, а това превръща цялата идея за академизъм в един фарс.
Оттук нататък няма нищо чудно, че човек като Петър Илиев може да бъде предложен за висш държавен пост и поддържан въпреки всичко. Обяснимо е защо самият Илиев демонстрира чувството за всепозволеност.
Уместният коментар тук е на сайта „Правна лудост“: „Не смятаме обаче, че моралът се погасява по давност. Особено за претендентите за власт.“
Рано или късно отговор ще получи и другият въпрос: КОЙ е този силен гръб зад Петър Илиев, който последователно го лансира през годините в различни поприща? И защо?
Източник: „Капитал“