Страната ни падна с една позиция по свобода на медиите спрямо 2020 г. и вече заема 112-то в тазгодишната класация, изготвена от „Репортери без граници“. В нея участват общо 180 държави, а България е единствената страна от целия Европейски съюз, попадаща в т. нар. „червена зона“, където на Стария континент компания ни правят единствено Турция, Русия и Беларус.
В България обаче свободни журналисти, сатирици и хора на изкуството винаги е имало и ще продължава да има, а няколкото паметника от близкото минало в столицата ни помагат да не забравяме колко е важна свободата на словото.
„Живите затварят очите на мъртвите, а мъртвите отварят очите на живите“ – този цитат от Георги Марков посреща всички жители и гости на София, решили да се разходят през площад „Журналист“, където наскоро бе открит двуметров паметник на българския писател, публицист и дисидент. Монументът е дело на скулптура Данко Данков, с който е увековечен публицистичния талант на автора на „Задочни репортажи“. С годините Георги Марков се превърна в най-яркия пример на тежкия избор между свободата и примирението, и то в годините, когато тоталитарната власт е лишила българските граждани от основни човешки права.
За важността на свободата на изразяване подсеща и друг монумент, озаглавен „Истината за перото“, намиращ се в градинката пред сградата на телеграфната агенция. Абстрактната скулптура на пиедестал е дело на скулптора Ставри Калинов, а идеята ѝ е да символизира именно независимата българска журналистика.
„Буквите са информация за живота. Перото е символ на духовната защита. Неслучайно птиците летят с перата си. Много е важно човек да се самоосъзнава, а не да го осъзнават. Какво е обществото? Общо вещество. Важно е да си ли личност. Човечеството потъва в обществото“, каза пред медията ни авторът за своята творба.
Радой Ралин – друг българин със свободен дух, който винаги е бил с отворени очи към обществените недъзи. Паметникът му е поставен през 2012 г. на кръстеното на него площадче пред някогашното кино „Изток“, а скулптурата в естествен ръст с котка в краката е дело на Георги Чапкънов – Чапа.
„Сит търбух за наука глух“ – известна епиграма на Радой Ралин от сборника му „Люти чушки“, която всички сме чували. Тази книжка обаче има интересна съдба. Заради илюстрация към този текст, нарисувана от Борис Димовски, двамата автори понасят партийно наказания за пиперливия си хумор. На картинката има прасе, чиято опашка прераства в подпис, силно наподобяващ този на Тодор Живков. „В нея се съдържат художествено и идейно несъстоятелни обобщения и груби клевети по адрес на нашата социалистическа действителност“, пише в докладната записка за книгата специално създадената тогава комисия.
Щом се заговори за свободата на изразяване, няма как да не се спомене личността на Райко Алексиев, за чиито живот и дело на напомня паметна плоча пред една от сградите на бул. „Цар Освободител“ в София, където един от най-известните български интелектуалци, сатирици и карикатуристи е живял. Преди 9 септември Алексиев е широко известен с псевдонима си Фра Дяволо. Убит е зверски на 18 ноември 1944 година, ставайки жертва на прочистването на свободомислещия елит.
В своя „Пътеводител за България – пътища и безпътие“, Райко Алексиев пише:
„За България може да се каже, че е свободна страна. Или по – правилно изразено България е странна свобода. По устройство е държава, в която всеки се устройства, както намери. Намира се на кръстопътя на дребните амбиции. Населението й се състои от бивши, сегашни и бъдещи министри. Занятието на всички се състои в това – сегашните министри да дават амнистия на бившите, а бъдещите да дават на сегашните. Страната е разделена на 14 окръга, 60 партии, 600 крила, 6000 групи и 6 млн. мнения, като всяко отделно мнение подлежи на разцепление. Разположена е между границите си, а разположените в нея не знаят никакви граници…“.
Звучи стряскащо актуално и днес.
Но да се върнем на свободата на словото, на свободното изразяване и на медиите в България. Защо страната ни заема позиция толкова назад в класацията и свободни ли са българските журналисти да задават правилните въпроси?
Ето как отговорят на този въпрос в анкета на БГНЕС обикновени граждани:
„Според мен е заслужено заради автоцензурата, която са си наложили. Не смятам, че има външна цензура в такъв вид, но ми се струва, че журналистите са много внимателни за своите места. Второ – едни и същи лица се канят да коментират, дори вече ги знаем поименно. Свободата на печата зависи от тези, които го ползват. Те са свободни да избират. Вината е взаимна, тя е на цялото ни общество“, смята Андон Косев.
„Не всички. Поне 70-80% не са свободни, така мисля аз“, отговаря друг запитан.
Едно е сигурно – свободата на словото и на изразяването е сред най-важните граждански свободи.