Днес се навършват 34 години от историческия 10 ноември, променил историята на България.
Тогава, през 1989 г. се състоя Ноемврийският пленум на ЦК на БКП, който прие оставката на Тодор Живков.
Това е краят на 35-годишното му управление на Народна република България като Генерален секретар на ЦК на БКП. Тази дата се възприема като начало на прехода на България към демокрация и пазарна икономика, въпреки че еднопартийната система на БКП (която продължава да е единственият ръководен фактор в държавата) е премахната едва на следващата година, а първите реални икономически реформи са предприети 15 месеца след пленума.
С идването на Михаил Горбачов на власт в Съветския съюз започва процес на перестройка. Това оказва въздействие и върху останалите социалистически страни, които са членове на Организацията на Варшавския договор и Съвета за икономическа взаимопомощ. България, не без основание сочена за един от най-верните на СССР съюзници по онова време, също обявява курс към преустройство на съществуващата в страната обществено-политическа и икономическа система.
В България Тодор Живков констатира в различни изказвания, че досегашната система не успява да отговори на нуждите от промяна на тогавашното общество и се начертава рамка на ново обществено устройство – демократично начало на държавата. Икономическата рамка също се променя от държавно планиране към елементи на частно стопанство.
При Горбачов и поетия от него курс за самостоятелност на съюзниците, за първи път, откакто Живков е начело, се появяват различия между него и съветски ръководител.
Всичко започва на 9 ноември – денят, в която пада Берлинската стена. Свидетелствата разказват, че тогава висшите партийни функционери ген. Добри Джуров, проф. Йордан Йотов и Димитър Станишев отиват в кабинета на Живков, за да го убедят сам да се оттегли от властта и това да бъде съобщено на заседанието на Политбюро на ЦК на БКП.
Причината е натиск от Москва. С идването на Михаил Горбачов на власт в СССР започва процес на перестройка и България също обявява курс към преустройство. За първи път обаче се появяват различия между Тодор Живков и съветски ръководител. Така, неочакваното събитие става факт – Тато, както народът го нарича, пада от власт след цели 35 г.
По време на онзи разговор пред партийните си другари той казва, че ще подаде оставка.
Но на пленума, който започва сутринта на 10 ноември, Живков очевидно се надява да му се размине. Произнася доклад за преустройството на икономиката „по посока на пазарния механизъм, съчетан с планово начало“ и дори не изглежда притеснен.
Проф. Димитър Луджев по-късно пише в книгата „Революцията в България. 1989-1991“:
„Може би тайно се е надявал на чудо, на лоялност от страна на тези хора, които той издига и които до вчера треперят пред него и демонстрират преданост и послушание“.
По-късно е дадена е почивка, по време на която вече мълвата, че се очаква Живков да бъде свален от власт се разпространява.
След години тогавашният премиер Георги Атанасов разкрива пред „24 часа“ какво му казва той в онези минути:
„Георги, мислех, че ме освобождавате само като генерален секретар на ЦК на БКП. Сега разбирам, че ще бъда освободен и като председател на Държавния съвет. Защо? Бих могъл да ви бъда още полезен…“ „Отговорих му, че този въпрос вече е обсъждан и решен на вечерното заседание на Политбюро на 9 ноември и връщане назад не може да има!“.
След почивката на Живков изобщо не е дадена думата. Атанасов веднага заявява, че е постъпила молба от него за освобождаването му от двете длъжности и обявява „единодушното решение на Политбюро да я приеме“. В залата цари пълно мълчание, а Тато не изглежда на себе си, очевидно осъзнавайки, че срещу него има истински заговор.
За нов генерален секретар на БКП е предложен Петър Младенов – най-дългогодишният външен министър на страната – от 1971 г. От трибуната той благодари на Живков.
По-късно в мемоарите си Тато не признава, че е бил свален, пише, че подал оставка заради напреднала възраст и лошото си здравословно състояние.
Пред проф. Недю Недев, който се среща с него няколко пъти през 1996 и 1997 г., пък той казва: „Оставката, която подадох, е най-голямата ми грешка в живота…“
На другия ден
Още на 11 ноември потисканата до този момент опозиция се активизира. В редакцията на сп. „Социологическа мисъл“ се събират 50-на души от Клуба за подкрепа на гласността и преустройството и „Екогласност“. Сред тях е бъдещият първи демократично избран президент – д-р Желю Желев.
„Имаше слухове за движение на танкове към София, за опасност от съпротива на генерали и приближени на Живков. Тогава думата „демокрация“ още не можеше да се произнася свободно, да не говорим за „Долу БКП!“. Този лозунг се появи чак в началото на януари 1990 г.“, разказва още Луджев.
Въпреки това, решават да направят митинг в подкрепа на демокрацията и политическите и икономически реформи.
На 17 ноември, на заседание на Народното събрание, предавано пряко по националната телевизията, Младенов е избран за председател на Държавния съвет.
Още на другия ден се провежда първият свободен митинг, организиран от КТ „Подкрепа“ и „Екогласност“, на площада пред храм-паметника „Свети Александър Невски“.
Младенов за Живков: „След мен – потоп“
В тези условия Петър Младенов поема курс към пълно отричане на режима, към който е бил част дотогава. За това свидетелстват извадки от доклада му на пленума на ЦК на БКП на 11 декември 1989 г., отпечатан в брой 346 на партийния орган “Работническо дело” на следващия ден:
„През последните години страната навлезе в период на сериозна криза, на нарастващо социално напрежение и стагнация в своето цялостно развитие.
За всички нас влошаването на положението не бе гръм от ясно небе. Това се виждаше много преди да стигнем до сегашния кризисен етап. В сферата на държавното и общественото устройство бе създадена обстановка, сходна с феодалното управление. Оформи се малка група начело с Тодор Живков, която узурпира властта. Около тази група, която много бързо придоби семейно-землячески характер, се наслоиха властолюбци и кариеристи от различен калибър. Те получаваха от върховния ръководител ключови постове и облаги, които им позволяваха от негово име и от името на партията и държавата да вършат произвол, да манипулират основни обществени институции. Това бе дълбоко обидно за нашия народ.
За дълъг период от време и особено през последните години решенията по всички основни въпроси в икономиката се вземаха от Тодор Живков, често по силата на случайни подбуди и на базата на импровизирани съждения. Тези деформации се задълбочиха, когато преднамерено се провеждаше линия на замазване на съществуващото положение и отсрочване на решаването на наболелите проблеми по пътя на повишаването на външните и вътрешните задължения на страната. Тази политика с основание може да бъде наречена:„След мен – потоп”. По такъв начин българският народ получава в наследство от досегашния режим една тежка ипотека.
Главната причина за създалото се положение бе неизживяната административно-командна система, монополът на властта, фактическият тотален контрол върху производството и разпределението.
Първо: В последните години не само че няма никакъв икономически ръст, а напротив, има рязко връщане назад.
Второ: Особено опасна е нарастващата “пропаст” между паричните средства на населението и наличните стоки и услуги. Сега населението разполага с 25 млрд. лева в спестовни влогове, а има малко стоки, които може да купи. Само за 1989 г. се очакват свободните парични средства да се увеличат с още 1.6 млрд. лева!
Трето: Много години наред държавният бюджет приключва с големи дефицити. Непризнаването на инфлацията ускорява обезценяването на българския лев, намалява неговата вътрешна и външна покупателна сила. Изключителна тревога буди стремителното нарастване на задълженията ни в свободна конвертируема валута.
“Нагоре” вървеше лъжлива информация, “надолу” – завишени възнаграждения за мълчание и съучастие, един общ заговор срещу благополучието на народа. Създадоха се условия за корупция, за разгръщане на “икономика в сянка”, за най-различни мафии. Икономиката на командите “от горе” беше на път да унищожи прекрасната българска природа.
Разклати се вярата на населението към закона, защото той постоянно се нарушаваше. Намесата в дейността на правозащитните органи стана постоянно явление“.
Опитите на Петър Младенов да убеди българите, че режимът е свършил обаче са компрометирани по много начини. Първите свободни и демократични избори след над 45 години комунистически режим се провеждат повече от половин година след това – на 10 и 17 юни 1990 г.
Междувременно – през януари 1990 г., вътрешният министър ген. Атанас Семерджиев дава строго секретна заповед – да бъдат унищожени досиетата на Държавна сигурност. Тайната операция цели БКП да запази контрола на своя агентурен апарат и да прочисти архивите от компрометиращи материали.
Съдбата на Тато
В същото време новата стара власт продължава да се опитва да се разграничи от Тодор Живков, който само два месеца се радва на оставените му екстри – персонална пенсия, охрана, мерцедес и вила.
На 18 януари 1990 г. той е арестуван. На 4 септември 1992 г. Върховният съд му налага присъда от 7 години затвор за незаконно раздаване на пари за представителни нужди на държавния апарат – за жилища, коли и др.
На 9 февруари 1996 г. обаче Общото събрание на наказателните колегии на Върховния съд признава на Живков статут на бивш държавен глава и прекратява делото срещу него.
На 5 август 1998 г. Тодор Живков умира. След смъртта му са прекратени и другите дела, заведени срещу него – за фонд „Москва“, за раздадени помощи на компартии и държави от Третия свят) и за Възродителния процес.
Плахи стъпки към демокрацията
На 7 декември 1989 г. е създаден Съюзът на демократичните сили (СДС). Месец по-късно започват консултации между представители на опозицията и ръководството на БКП за свикването на „кръгла маса“ за мирен преход. „Кръглата маса“ заседава от 16 януари до 15 май 1990 г. и приема споразумения за политическата система, за изменения и допълнения на Конституцията и законопроекти за политическите партии и изборите за Велико народно събрание (ВНС).
На 3 април 1990 г. парламентът избира Петър Младенов за президент (председател) на България. В този ден БКП се преименува на Българска социалистическа партия (БСП).
Изборите за седмо ВНС през юни са спечелени от БСП. СДС оспорва резултата и започва протести, подкрепени и от студентите, които в крайна сметка водят до свалянето на Младенов. Под натиска им и заради прословутата реплика „По-добре е танковете да дойдат“, той подава оставка на 6 юли 1990 г.
На 1 август 1990 г. ВНС избира Желю Желев за президент. Две години по-късно той печели първите демократични избори.
Немалко българи и до днес не мислят, че преходът е завършил успешно, някои дори си спомнят с носталгия за Тодор Живков. Други обаче ценят най-важното за тях – свободата.