дравейте, моят въпрос е: Защо младите хора от Западна Европа намират известно очарование в комунизма? Защо за тях сърп и чук на червен фон е приемливо да се намира на брошури, защо не са отвратени от това което представлява?“ Питането по проекта ни „100 въпроса за тоталитарната държава“ е на София Славова. А днес опитваме да му отговорим.
Сам си зададох този въпрос преди около десетилетие, когато бях студент във Великобритания и свидетел на началото на този тренд, който сега е изключително развит и на Острова, и в САЩ – неочакваната любов на младите, интелигентните и образованите към марксизма и социализма.
През годините създадох още много контакти и зад Океана, по съвсем друга линия, и все повече се набиваше на очи тази странна за нас, българите, идеология – идеализираното западно ляво, което не разбира или не познава грозната история на комунистическата идеология.
Простичкият отговор на този въпрос е – защото за тях тези символи и тази идеология представлява нещо съвсем различно от това, което ние виждаме.
Преди да можем да разгледаме какво се случва сега, е хубаво да хвърлим един поглед в близкото минало – нещо, с което аз нямам личен опит, но ни дава важна отправна точка, за да разберем колко странна е тази промяна.
Марксизмът и социализмът в САЩ през миналия век
Не е тайна за никого, че от 50-те в САЩ антикомунизмът се превръща в част от американската идентичност. Ако преди Втората световна война дефиниращи за нея в много груби щрихи са свободата, убеждението, че Щатите са най-развитата и най-свободната демокрация на света, след началото на Студената война водещ е фактът, че Страната на неограничените възможности е основният враг на СССР, основният борец срещу комунизма.за
А комунизмът е изконно зло – това американската общественост в голяма степен разпознава като факт. Американските политици от този период също използват това в реториката си постоянно – и (по местните стандарти) леви, и десни.
Изучаването на Маркс е неизменна част от икономиката в началото на миналия век – но към средата му, поне в тази област, той бива вмъкван като не повече от историческа бележка. Причината е проста – в досег с реалния живот всичките му икономически хипотези се разпадат на практика пред очите на целия свят.
В политологията Маркс остава съществен автор – най-вече поради факта, че е част от логическата последователност на политоложката мисъл. Но и там той не заема особено централно място.
Със затъването на СССР и изместването на фокуса на международната политика от сблъсъка на двете суперсили към реалната доминация на САЩ на глобално ниво, лека-полека се отваря път на марксистите – които никога не изчезват, само се скатават, за да използват всяка възможност „да изгреят“ отново. Къде? В областите, в които има най-впечатляващ растеж в последните 40 години – социалните науки, джендър изследванията и феминизма.
Студентите са идеалисти, каквито и трябва да бъдат
Да, това е класическата максима – ако човек е млад и не е малко ляв, е без сърце, ако е възрастен и не е повечко десен, е без мозък. Няма нищо учудващо във факта, че младежите в САЩ, Великобритания и на други места се увличат по левите идеологии, които се борят за повече равенство в обществото и по-справедливо разпределение на благата.
Как обаче се случва скокът от уважението към демократичния социализъм – постигнал несъмнение успехи в Скандинавието, например – към идеализиране на комунизма и комунистическата реалност?
С помощта на преподавателите и сериозна доза умишлено невежество.
В последните 20 години десните в САЩ постоянно развиват тезата, че марксисти са завладели университетите. Левите пък твърдят, че това е просто популистка конспирация, опит за използване на „червената паника“ от миналия век за мобилизиране на консервативния електорат. Както се случва обикновено, истината е някъде по средата.
В много западни университети има сериозен брой преподаватели, които са открити марксисти. Под защитата на академична независимост и от висотата на университетските институции те градят една абсурдна, но въпреки това ефективна теза – че режимите, мачкали Източна Европа, части от Азия и Южна Америка, не са „истински комунизъм“.
Което от чисто академична гледна точка е факт, апропо – съветската идеологическа мисъл твърди, че комунизмът е крайната цел, до която се достига чрез социализъм.
Тази позиция обаче предполага и друго – че съвременните леви идеолози са някак по-съвършени и по-способни да построят „истински комунизъм“ – една абсурдна теза, която, слава богу, до момента не е намерила особена подкрепа поне пред изборните урни.
Тази теза обаче, макар и да е логически грешна, е перфектната защита.
Бунтарството и отдалечеността от миналото
Друга причина за идеализирането на лявото е и чистото бунтарство на младите – те искат да са против статуквото. А статуквото и в САЩ, и във Великобритания десетилетия наред е по-скоро дясно. Десните ще посочат редуването на демократи и републиканци зад океана, или на лейбъристи и консерватори на Острова, но истината е, че дори най-крайните „леви“ правителства там никога не са подкрепяли идеята за планова икономика, за премахване на частната собственост, или за одържавяване на всички публични услуги. Европейският социализъм е за повече контрол и регулация на капитализма, не за унищожаването му.
Изключително лесно е за младите студенти да „хлътнат“ по тази идеология – особено след серията световни икономически кризи в последните две десетилетия. След все по-публичните злоупотреби на огромни световни монополисти. След все по-ясните и необорими данни за ефекта на агресивната капиталистическа икономика върху околната среда и глобалния климат.
За младите е непосилно да бъдат умерени – те не искат постепенна промяна, те искат промяна сега, най-късно утре – или другояче казано, революция.
Младежите на по 20 години в САЩ и във Великобритания сега са напълно откъснати от комунистическата реалност – всъщност са толкова отдалечени във времето, че чак техните дядовци и баби са живели в епоха, в която медиите и общественото внимание все пак са били насочени към СССР и живота в комунизма.
Те не знаят за какво става дума. А когато се сблъскат с факти от този период твърдението, че „това не е истински комунизъм“ ги защитава добре от нуждата да преразгледат вижданията си.
Те нямат родители, които са живели в комунизъм – напротив, родителите им са изпитали на гърба си успехите и относителните неуспехи на предимно дясното управление.
За тях сърпът и чукът не са символи на човеконенавистен режим – а на идеализирана идеология, която се бори за по-добър свят, но е употребена лошо от някакви лоши, неразвити хора в другия край на света.
Иронията е, че това убеждение – как едни хора, младите западни десни, са по-добри от други хора, младите източни леви от миналия век – всъщност ги прави не по-различни от крайните десни. И потвърждава друга стара максима – че основната разлика между комунизма и фашизма е в опаковката.
Източник: „КЛУБ Z“