Той е толкова почитан, че само у нас има стотици паметници – фигури в цял ръст, бюстове, барелефи или друг вид монументални композиции, издигнати в негова чест. Българин е, но дори и в чужбина съществуват негови монументи – над 20 на брой. Името му носят няколко населени места в страната плюс хиляди други обекти, сред тях минимум по една улица и/или по едно училище в почти всеки български град или село. Изображенията с портретите му са почти икони. А в класация преди години бе определен като най-великия българин.
Да, точно за него става дума: Васил Левски. Геройският подвиг на сърцатия революционер – себеотрицателно да даде живота си в името на обичта към родината, навършва 150 години. Точно век и половина след смъртта на Апостола, превърнала се и в символ на неговото безсмъртие, знаковата годишнина някак естествено провокира да се замислим за това какви са измеренията на родолюбието днес. Защото днес за родолюбие изобщо е малко трудно да говорим.
Флагът, химнът, националните герои са все символи, които сплотяват, които подсилват чувството за принадлежност към една съвместна общност. Сред всички тези символи образът на Левски някак успява да се открои. Въпреки че преди години бе превърната в заложник на конфликта между автентичния синод и разколниците в БПЦ, поради което официалната църковна канонизация на дякон Игнатий, както е монашеското име на Апостола, се провали, в общественото съзнание на българина Левски на практика е вече считан за светец.
Цитатите му – кажи-речи свещени слова, се преповтарят с почти страхопочитание. И се разпространяват повсеместно, особено около годишнините от обесването или от рождението му. И особено публикувани по стените във Фейсбук. Докато в същото време обаче по стените на физическите сгради масово личат издраскани надписи с нецензурно съдържание по негов адрес – така де, не точно по негов, а по адрес на футболния му съименник. И все пак, предвид това, че отборът и националният герой споделят едно и също име, споменаването на това име в грозния контекст, който му придават футболните хулигани, не трябва ли да е светотатство? Защото най-малкото е проява на елементарно неуважение.
Но не са само надписите по фасадите. Паметник именно на Васил Левски – знаковият му монумент в центъра на София, многократно през годините бе ставал обект на посегателства от вандали, откраднали метални елементи от него. А дори и не става дума само за Левски – неговият образ е просто един от симптомите. С годините все по-често ставаме свидетели на неуважение и към други символи – например на хора, които решават да си спестят отдаването на почит, докато звучи химнът на републиката. И ако това звучи някак невинно, да си припомним случая, в който националното знаме бе ползвано, а после бутнато в пясъка и стъпкано в патакламата по време на конфликта, станал на плаж „Росенец“ през лятото на 2020 г. Ами случаите, също от преди няколко години, в които мъж от Стара Загора многократно бе качвал в интернет „горди“ клипове на това как си върши нуждите (малките) върху трикольора?
Това единични „издънки“ ли са? Защото като че ли са по-скоро грозни белези на една още по-грозна тенденция. Ако се запитаме останало ли е изобщо уважение към националните символи и памет, останал ли е още от истинския патриотизъм, идеалистите сигурно биха отговорили, че все пак да. Само че този истински, автентичен и искрен патриотизъм остава на заден план, брутално изтласкан и погълнат – от една страна от показната демонстрация на патриотизъм, без обаче той да има същинско покритие (често поради неграмотност), а от друга от автентичния цинизъм и искреното неуважение.
Разбира се, няма да сме напълно честни, ако не признаем, че все още може да се открие и онова почти митично истински пламенно чувство на родолюбие. Но и то си има своите подвидове. Левски е говорел за „чиста и свята република“. Днес републиката е вече факт, а ние чисто и със смирение ли я обичаме?
Някои хора, да се надяваме, все още да. Но с годините стават все повече и по-плашещи онези, у които чувството, поначало заложено да бъде любов към родината, безвъзвратно се е изродило в чуждоомраза. На полето, на което трябва да има смирение, все по-трайно се вкореняват агресия, конфликтност, мъст.
Наскоро Максим Генчев – режисьор на приетия доста противоречиво филм „Дякон Левски“ (2015 г.), направи коментар, че трагичното земетресение в Турция от преди броени дни, отнело животите на десетки хиляди граждани там и в съседна Сирия е, един вид, отмъщение на Левски към страната наследник на Османската империя. И ако този, както и други коментари, може би подобни, но направени от по-неизвестни личности, могат спокойно да се определят като неуместни, те представляват само върха на айсберга – онова, което се вижда само над повърхността, докато под нея се крие същинската опасност. Не са рядкост случаите, в които хора – известни или безизвестни, самоопределящи се като патриоти, се оказват свързани с криминални прояви. А и да не забравяме – февруари е, месецът на Луковмарш. И тази, както и през всяка изминала година на дневен ред бяха споровете (и изобщо имаше дебат) „За“ и „Против“ меко казано противоречивото и притеснително, а по-твърдо казано екстремистко шествие.
Кръглата годишнина от героичната гибел на Левски, трябва да сме честни, (ще) провокира и множество хубави инициативи – с действителна и автентична почит. Автентичната почит е смирена и тиха. За сметка на това и показността, и цинизмът, и омразата са достатъчно шумни и успешно ги заглушават. А може ли да се обърне тенденцията? Трудно е, но може. И може, но е трудно.
Източник: „Дарик“