Колкото повече стоиш във властта, толкова повече се изхабяваш. Някои дори твърдят, че дългото пребиваване в управлението безвъзвратно корумпира хората, но нека оставим тези констатации на компетентните органи. Без да претендираме, че сме правораздавателен орган или носители на абсолютната истина, можем да кажем, че ГЕРБ, както и нейното физическо въплъщение Бойко Борисов, са изморени. То Хелмут Кол и Тони Блеър изглеждаха съсипани в края на управленските си мандати, та Борисов ли няма да има такъв уморен вид?
Умората личи и в дребни, на пръв поглед, детайли. Например, крайно нелепо е да се появиш на изпращането на посланик на чужда държава, пременен с фланела и дънки. Дреболии, ще каже някой, не бива да обръщаме внимание. Неуважение, ще кажат други. И ще бъдат прави. Явно, ако пребиваваш достатъчно дълго във властта, престава да ти пука. Дори и за най-елементарните норми на поведение. Толкова те домързява, че не си даваш труд нито да преместиш кюлчетата и пачките от чекмеджето, нито да си сложиш сако и вратовръзка преди важна среща. И защо да го правиш наистина? Вече възприемаш себе си като несменяем властелин на републиката. Сигурен си, че никой нищо не може да ти стори. Можеш да правиш, каквото си пожелаеш.
Да, властта изхабява, развращава, притъпява сетивата. И колкото повече стоиш в нея, толкова повече тези процеси се засилват. Затова партиите и техните лидери трябва да си почиват от високите постове. Не бива да се вкопчват на всяка цена във властта. ГЕРБ вероятно са забравили простичкия факт, че има живот и извън властта. Не е толкова страшно да бъдеш опозиция за известно време. Даже и здравословно може да бъде.
Управляващите, разбира се, имат готов отговор на това твърдение. Ние нямаме нищо против да бъдем опозиция, казват те, обаче хората продължават да гласуват за нас. Значи, искат именно ние да сме във властта. Няма как да не се съобразим с волята на гласоподавателите и затова се налага пак и пак да управляваме.
Тези твърдения съвсем не са толкова безпочвени, както биха ги определили противниците на ГЕРБ. Факт е, че тази партия управлява толкова дълго време, защото по-голямата част от българските избиратели гласуват за нея. И тук не говоря само за онези гласоподаватели, които са пряко свързани с управляващите, като заетите в държавната администрация, например. Има и други хора, които гласуват за ГЕРБ, защото не виждат алтернатива. Че кого друг да изберем, питат риторично те. Кои са по-добри от настоящите? Да не би префърцунената „автентична десница“? Или набедените „патриоти“? Или най-новата бургаско-варненска коалиция?
Претенциите към най-голямата опозиционна сила БСП също не са малко. И също са основателни. Дълго време социалистите бяха отдадени главно на вътрешните си боричкания. Как да убедиш гласоподавателите, че можеш да се справиш с проблемите в държавата, когато собствената ти партия се раздира от противоречия. Вярно, сега изглежда, че вътрешнопартийната нощ на дългите ножове е приключила, но, както гласи популярният израз, лошото чувство остава.
Освен това странният навик на лидерката на БСП да съди журналисти и политолози, които се изказват критично за нея, със сигурност не допринася за увеличаване на популярността на партията. Хората с право си задават въпроса: след като тази партия, която сега е в опозиция, проявява такава нетърпимост към критиката, как ли пък ще се отнася към критиците си, когато дойде на власт?
Разбира се, всички тези притеснения не могат да служат като основание да бъде крепено до безкрай статуквото. Още повече че освен добре познатите ни партии, вече има и нови политически образувания. Така че обяснението „ми то няма за кого да гласувам“ никак не отговоря на действителността.
Статуквото никога не е безалтернативно. Дори и най-прекрасното. Да не говорим, че нашето политическо статукво е далеч от прекрасността. Толкова е далеч, че понякога ми се струва, че всяка промяна, независимо каква и независимо кой я олицетворява, би била по-добър вариант от сегашния. Статуквото така е запушило всички възможности за развитие, че премахването му е задължително, ако искаме България да излезе от продължителния застой.
Петър Волгин, БНР