Обезпокоителни данни за обществените нагласи у нас спрямо останалите страни от Европейския съюз откриваме в проведеното в края на август изследване на Евробарометър. Те показват значителни отклонения в оценките на българите спрямо средните показатели за ЕС по горещата тема за света – войната в Украйна.
Макар и крехко мнозинство от 52% от българите да смятат (при средно 77% за ЕС), че Русия е отговорна за инвазията в Украйна, цели 40 на сто са на обратното мнение. 44% от сънародниците ни са против Евросъюзът да продължи да проявява солидарност с Украйна, същият дял са и против интеграцията ѝ в ЕС.
Мнозинството българи – 49%, са за спирането на евросанкциите срещу Русия (при 46% за продължаването им). Пак мнозинство от 51 срещу 43 на сто у нас са против икономическата и военна помощ за Украйна. А цели 56% (срещу едва 39% „за“) са против ЕС да продължи да финансира покупката и доставката на военно оборудване и обучение за Украйна. Огромно мнозинство от сънародниците ни, близко до средното в ЕС, единствено одобряват продължаването на хуманитарната помощ за украинския народ – „само“ всеки пети е против. (Е, щом ЕС плаща – може.)
И близо 4 пъти повече българи от средното за Евросъюза смятат, че Русия се движи във вярната посока (сходен е и оптимизмът за Китай).
Като руснаците, но не съвсем
Можем да намерим паралел между тези обществени нагласи у нас сред нагласите на руснаците, отчетени в проведено по същото време в Русия социологическо проучване от авторитетната социологическа агенция (със статут на чуждестранен агент) Център „Левада“. Запитани, кои държави могат да нарекат „велики“, днес цели 80% от руснаците посочват първо Русия (за разлика от 48% през 2002 г. и 64% през 2016 г). Втора е Китай с 63 на сто, а САЩ се е сринала в очите им като велика сила от 62% през 2002-а и 46% през 2016-а до едва 30% днес. Да не говорим за Япония, Великобритания, Германия и Франция, чието „величие“ почти напълно се е стопило.
За Русия данните сякаш сами се интерпретират – в превърната в тоталитарна и почти напълно изолирана от света държава имперското самочувствие на населението расте редом с омразата към враговете, което води и до омаловажаване на тяхната сила. Защото, както бе и в нацистка Германия, населението не може да види проблем в собствената си държава и застава плътно зад нейните управници, дори когато на финала те очевидно се провалят.
Не е само русофилия и пропаганда
България е все пак свободна страна и член на ЕС. Но сериозните отклонения в нагласите на значителни дялове от населението у нас от средноевропейските едва ли могат да се обяснят единствено с традиционната русофилия и мощта на руската пропаганда, колкото и значими фактори да са те. Защото източниците на информация у нас са свободни и човек може лесно да разбере какво в действителност се случва с елементарни усилия – колкото и да се влошила медийната грамотност на потребителите на информация. И защото представите за добро и зло, за агресор и жертва, в крайна сметка опират до елементарни морални чувства, присъщи на всеки – хората все пак не могат съвсем да оскотеят, ако не живеят в тоталитарна тирания.
Има нещо друго, което споява всичко това и кара човек да избере фалшивите новини пред истината и колаборационизма пред негодуванието. Страхът кара определени групи хора, които не е задължително да страдат от когнитивно-морални дефицити, да чертаят в собственото си съзнание и съвест алтернативна картина на случващото се. Затова фантасмагориите, които често могат да бъдат чути на улицата или на маса, от рода на това, че прасковите ни са унищожени от украинските самолети, не са просто рецитация на пропагандни опорки, а личен принос и съучастие в едно народно творчество.
Родов човек, полугражданин
И това не е прост човешки страх, а дълбоко екзистенциален провинциален страх. Става дума за страха на провинциалист не в смисъл на не-столичанин, а в смисъл на родов, домодерен човек, който е полугражданин. Провинциален е човек, чийто познавателен и емпатичен хоризонт приключва със семейството и най-непосредствения жизнен свят. Който не може да си обясни случващото се в по-широк мащаб и да бъде солидарен с непознати. Който се чувства сигурен само в стереотипното мислене и в поведението, диктувано от „традицията“, и е чужд на идеи и ценности. Този провинциален човек се капсулира в страха си от големия чужд свят и си създава свой имагинерен свят, който е готов агресивно да брани. В крепостта на самосъхранението, редом със себеподобните, той се възприема като най-близо стоящ до истината и доброто. Дори когато е само скептичен и пасивен, е със самочувствието на мъдрец, който знае, че светът е станал крив и няма защо да си цапа ръцете с дивотиите му.
Просто трябва да си даваме сметка защо е такъв този човек – безсмислено е да го корим. Защото ние все още сме едно доста провинциално общество, обречено на догонване на образци. Пътят ни е все същият още от Възраждането – да се уповаваме на вътрешни и външни сили за форсиране на това догонване. Единствено можем да не допуснем то да се забави прекалено или да обърне посоката си назад.