Може би младите ни читатели не знаят, но някога, когато живеехме във време, в което някои днешни идиоти желаят да се върнем – а именно в епохата на социализЪма и тоталната ни принадлежност към СССР – си пишехме с непознати съветски другарчета.
Това беше нещо като съветско-български предвестник на Фейсбук. От някое „братско“ съветско училище изпращаха имената и адресите на учениците там. Съответно, братските български училищни директори сортираха имената и ги разпределяха по класовете.
И всеки един от нас, нещастните пъпчиви пионери, имаше задача – да пише писмо на непознатото съветско другарче. Така и аз се сдобих с мое такова. Серьожа. От Ленинград (днешен Петербург, утрешен знам ли и аз… може би Дугинград или Путинбург).
Със Серьожа си писах веднъж или два пъти. На руски, разбира се. Руският беше повече от задължителен, в петък нашата телевизия спираше да излъчва на български и започваше да излъчва на руски без превод новините, представени от държавната руска телевизия. Спомням си, че писмата бяха повече от малоумни. Аз пишех, че съм ученик, че свиря на пиано, че съм много горд, че свиря Чайковски (Рахманинов беше още твърде голяма лъжица за устата ми). А Серьожа дори не помня какво ми отговори.
Но вчера, докато правех някакви размествания у нас, намерих папка със стари документи вътре. И кой знае защо, сред тези документи видях един плик с марка. „Ленинград, Сергей Иванов“. Очевидно плик за писмо, което не съм изпратил. И се почудих – какъв ли е днес Сергей? И какво ли бих му написал точно днес?
И затова седнах и написах писмо. Писмо до руско другарче. До Серьожа. Представям ви целия текст на писмото тук.
ДО СЕРГЕЙ ИВАНОВ, Петербург, Русия
ОТ ВЕНЦИ МИЦОВ, МЛАДОСТ 4, СОФИЯ
Здравей, Серьожа!
Сигурно не помниш кой съм. И аз бях забравил, че те има.
Аз съм оня български пикльо, който през 1981 година ти написа писмо. Беше тревожна година. В училището ни в град Кюстендил директорът говореше, че някакви зли хора от някаква полска антинародна организация се опитват да срутят социализЪма. Даже си спомням, че докато ти пишех писмото, питах мама какво да пратим като помощ на бедните поляци, които са нападнати от зли вражески елементи…
Та тогава горе-долу си спомням, че нашата класна ми даде твоя адрес. И поръчение – да ти пиша. Е, писах ти. На руски. Бях горд, че усвоявам този език. И че мога да гледам телевизия в петък без превод…
Ти как си? Как мина животът ти? Моят мина странно…
Първо ни учеха, че вие сте готини и сте ни донесли мир и просперитет. После изведнъж социализЪма започна да дава заден – появи се частната собственост, заговорихме за „перестройка“ и накрая, изведнъж, се оказа, че това, което вие, руснаците, сте донесли в Източна Европа, не е било демокрация, радост и просперитет, а диктатура, безправие и тоталитаризъм.
Серьожа, за какво ли ти разказвам това. Та у вас се случи същото. Горбачов тръгна да ви реформира, после му спретнаха преврат, но тогава армията и милицията отказаха да застанат на страната на превратаджиите и все пак демокрацията май победи… Или не съвсем…
Серьожа, имаш ли семейство, деца?
Аз имам един син. Той вече е голям, студент е. И понякога, Серьожа, му разказвам за общото ни минало. За това, че ние ви обичахме. И за това, че после, малко след като социализмът падна, разбрахме, че май тая обич е била леко пресилена. И че сме ви обичали, ама под условие, че нямаме право да не ви обичаме.
От толкова години все се каня да те попитам – а вие обичахте ли ни? Обичахте ли вилаетите си, наследени като зестра от Втората световна война – България, Румъния, Източна Германия, Чехословакия, Полша, Унгария, Югославия?
Обичахте ли ни или просто ни смятахте за ваше изконно право? И после, когато това право бе загубено, продължихте ли да живеете с усещането, че ние ви принадлежим? Че „курица не птица, Болгария не заграница“?
Знаеш ли, Серьожа. Гледал съм много филми за войната. И ваши и чужди. Чел съм много книги. А бе, като цяло, докато бях малък, всички около мен се опитваха да ми изпилят мозъка така, щото да вярвам във вашата непогрешимост и в неизбежността на идването на великото време на комунизма.
И аз вярвах. Толкова много вярвах, че когато някъде около 14-ата си година започнах от любопитство да слушам „Свободна Европа“, BBC, „Дойче Веле“ и „Гласът на Америка“, отричах напълно чутото там.
Как така опозиция? Какви са тия глупости? Та нали социализмът и дружбата със СССР са безспорни?
А после, когато нашата дружба с вас се разпадна, видях с очите си по улицата представители на опозиционните групи, за които слушах по радиото. И си дадох сметка, че тях ги е имало.
И тогава, Серьожа, разбрах, че силата на пропагандата е могъща. И че това промиване на мозъци – и на моя, и на твоя – е довело до отхвърляне на реалността.
Как си днес, Серьожа?
Два дни, след като излязоха кадри, на които се вижда, че твоите хора, командвани от вашият лидер – Владимир Путин – са прекалили с „денацификацията“ в един украински град – Буча?
Какво, казваш ми, че това е фейк? Те и твоите лидери казват същото.
Чета, Серьожа, двете ви версии. Две официални версии, идващи от една и съща страна.
Според едната версия това са актьори и на някакво видео ясно се виждало, как те махат с ръка и всъщност няма никакви трупове.
А според втората версия, отново идваща от вас, това били хора с бели ленти на ръцете – демек, готови да се предадат на „освободителната“ руска армия. И са били избити от самите украинци.
Да, ама двете версии не се връзват. Та мислех теб да те питам – има ли трупове в Буча или няма? И изобщо – дали изобщо има Буча? Може би този град не съществува и е измислен от Сорос…
Серьожа, така и така ти пиша това писмо… Искам да ти кажа и друго.
Знам, че у вас се е надигнала ярост. Ярост относно това как руската култура е забранена по света. И че това е чудовищно.
Съгласен съм. В интерес на истината съм бил и на трите концерта, които Гергиев направи в България. Велик диригент! И мен ме е яд, че той не дирижира вече другаде, освен при вас.
Само че се чудя и друго – как точно вие, руснаците, сте се отнасяли с вашата велика култура?
Смятате, че Стравински, Дягилев, Прокофиев са ваша емблема. Рахманинов също.
А случайно да знаете, че всички те без Прокофиев всъщност са оцелели и творили и създали шедьоври именно защото не са живели в СССР? И че Тарковски, на върха на кариерата си зарязва великата „матушка Русь“ и отива да снима кино другаде, защото у вас той не е свободен да го прави?
Впрочем Прокофиев е имал неблагоразумието да се прибере. И после му се е наложило да е доста гъвкав, за да оцелее физически. И да пише кантати за Сталин.
Впрочем знаеш ли, че по ирония на съдбата Сталин и Прокофиев умират на една и съща дата – 05.03.1953 година? Днес при вас се говори все повече за това да се реабилитира Сталин.
Нищо не съм чул за Прокофиев. Нито за Хармс, умрял загадъчно. Нито за Введенски, нито за Мосолов, нито за Пастернак, Солженицин, Набоков, Ерофеев, Булгаков.
Все ваши емблеми. Ама едните в изгнание, другите – или поумрели, или полежали в лагери, третите – обречени на тотално забвение, че да им дойде акълът в главата…
Знаеш ли, Серьожа. У нас впрочем все още има доста хора, които бленуват за времето на социализма и за идеята ние да станем ваша територия. Нещо като още един Беларус. Даже си имаме таман няколко кандидати да бъдат българския Лукашенко. Все толкова нелепи, все толкова нагли и все толкова налудничави.
Често съм се питал защо ние, подобно на вас, не избираме свободата, а диктатурата и зависимостта?
И отговорът идва с една песен на Висоцки. Когото вашите управници също не обичаха особено.
Висоцки има една песен за гимнастиката. В нея той говори за тичането на място. И казва следното:
„красота, сред бягащите
няма нито първи, нито изоставащи“
Ето затова Висоцки е велик. Защото той описва времето, в което живеехме заедно с вас. Времето на равните. Времето, в което не се позволяваше на никой да стърчи, за да не дразни околната смазваща посредственост…
Ето затова бленуваме пак да живеем в социализъм и да сме задунайска губерния – вие плащате масрафа, ние живеем относително еднакво, носим еднакви дрехи, живеем в еднакви къщи и дори правим секс по едно и също време, защото така трябва. И се правим на ударени, че жена ни прави това неприлично нещо и с партийния секретар на предприятието… Щом е за партията, може.
Серьожа, знам, че сигурно у вас се говори за това колко е справедливо вашата кауза. Как злите фашисти в Украйна тероризират населението.
Знаеш ли…
В последния месец видях много от тия „фашисти“. Майки и деца, понесли в 2 куфара всичко, което е останало от живота им. Два панталона, любима книжка, очила, снимка на любимия, който е останал, за да брани родината си. Котето Вася, две дечица – момченце на 7 и момиченце на 9. Фашисти от световна величина…
И у нас има фашаги, Серьожа. Да, има скинхедс. Та понякога правят зулуми. И у вас ги има в изобилие – вижте си футболните агитки, които имат славата на едни от най-противните в Европа.
Дали това е основание някой да ни нападне и да взриви нашия парламент примерно? Или заради вашите фашаги някой да ви нападне и да ви взриви Ермитажа?
Чудя се това. И се питам какво мислите вие? Щото в редките случаи, в които се опитвам да гледам вашите телевизии, аз не получавам отговор на този въпрос. Аз виждам облъчени и озверели хора, които твърдят, че целият бивш соцлагер е тяхна собственост. И че си го искате обратно…
С това, Серьожа, мисля да приключвам…
Някога Чехов беше казал, че цял живот искал да напише „водевиль хороший“, а изпод перото му излизали само трагедии. Сигурно и Путин така е искал да направи нещо страхотно…
А произведе касапница, която вашата пропаганда се опитва да скрие от вас.
Не знам защо ти написах това писмо. Та аз дори не знам дали си жив. Дали си здрав. Дали имаш семейство, как се е развил животът ти. Дори не знам дали живееш в Русия, или си избрал да избягаш някъде в презрения капиталистически свят.
Пиша ти това писмо заради факта, че аз всъщност съм русофил.
Аз обожавам:
Шостакович, Тарковски, Мосолов, Хармс, Чехов, Чайковски, Едисон Денисов, София Губайдулина, Елем Климов, Пастернак, Введенски, Стравински, Прокофиев, Алфред Шнитке, Юрий Шевчук, Виктор Цой, Борис Гребеншчиков, Булгаков, Венедикт Ерофеев.
Те формираха съзнанието ми, те бяха по-важни за мен от баща ми и майка ми накуп. И именно затова поисках да ти пиша. Защото днес да си русофил означава едно – да кажеш, без да ти пука следното – войната, която Русия днес води, е зло. Такова зло, каквото някога беше войната на Хитлер.
Защото, ако има нещо, което да унищожава руската култура най-силно, то това е руската политика. Която беше политика допреди месец. Защото днес политика няма. Днес има война. Като оная, която някога започна фашистка Германия срещу вас, Серьожа…
Хайде, оставям те, че това писмо дойде дългичко. И ще се моля за теб. Не знам нито къде си, нито дали изобщо знаеш кой съм аз.
Но знам, че мракът ще си отиде. Ще дойде светлината. И тогава с теб ще седнем някъде. Ще пием по водка или ракия. И ще се прегърнем като истински братя.
Без претенции за принадлежност. Без комплексирани господари, които са готови да ни избият до един в името на собствената си еректилна дисфункция.
Без да ни пречи нито миналото, нито бъдещето.
Това е всичко, което исках да ти кажа, Серьожа!
Твой Венци от Младост 4.
PS. Не знам на какъв адрес живееш. Затова ще ползвам адреса, оставен някога от Чехов.
Подател: Венци Мицов
Получател: на село, за дядо…
Автор: Венци Мицов
Източник: Offnews.bg