Основният проблем пред евентуалния политически проект на Кирил Петков не е в това, че все още няма регистрирана собствена партия. Вярно е, че няма никакво време за създаване на партийни структури, но по-важното е, че той самият няма еднозначна позиция по въпроса дали му се занимава с партийно строителство. Както изглежда от казаното и най-вече от неказаното до момента – по-скоро не.
Ако удържи на думата си, че няма да каже нищо за политически проект, докато е служебен министър, Кирил Петков трябва да каже това веднага щом спре да бъде такъв. На практика – след изборите. Това само по себе си означава, че не е убеден в необходимостта да прави партия. Засега.
Икономическият министър в служебното правителство на Стефан Янев си спечели за кратко време огромен брой почитатели, но и реципрочно количество врагове. По тази причина въпросът с гражданството му беше огласен в истеричен фалцет. И действително, докато не бъде потвърдено от последна инстанция, че то не е проблем, всякакъв политически проект би отишъл на вятъра.
Може би това е и причината самият Петков да не се произнася категорично относно своето политическо бъдеще. Което още веднъж потвърждава, че човекът е умен, макар и да няма опит в българските калташки политико-прокурорски номера. Все още не е внесен сигнал срещу него (повод може да бъде и ъгълът, под който си гледа часовника), но ние знаем – другарите от Каскетурата само чакат окръжно от Бай Б. или Бей Д., за да бухнат когото трябва с бухалката.
Вероятно Петков е наясно и с тези особености на родния пейзаж, просто не ги е изпитал на гърба си все още. Вероятно е наясно и с народната любов – това странно нещо, което с еднакъв ентусиазъм крещи и „Осанна“, и „Разпни го“ към едно и също лице. Възпитаникът на Харвард очевидно има собствени стандарти, които следва, но влизайки в политическата игра, ще му се наложи да спазва местните. Като например да отиде на уж конфиденциална среща за партньорство и после целият свят да научи какво са си говорили на тази среща. И това е най-малкото, което може да му се случи в мазните политически борби по тези географски ширини.
Всъщност, за какъв точно политически проект говорят всички?
Човекът дойде и със замах започна без никакъв проект да рути кочината, откъдето тръгнаха и противодействията срещу него. Тоест, може и без партия – трябва само участие в реалната власт. В случая то му беше дадено от президента, но ако има следващо правителство, то задължително трябва да включва и Кирил Петков. Ето това е възможно най-бързият и най-ефикасен политически проект. За да се случи това обаче, е нужно не само да има стабилно мнозинство в следващия парламент като първо и задължително условие, но и да се уталожи малко ревността към успешните служебни министри. На първо място от страна на БСП.
Злите демони, обитаващи „Позитано“ 20, трябва да се поукротят и да не претендират да са най-най-любимите на президента. В тази партия, както знаем, винаги има хора, работещи против нейните интереси. В случая интересът на БСП, ако не иска да стане четвърта политическа сила, е да се държи умно. Ако може, разбира се. Ревност донякъде може да има и от страна на ИБГНИ. Не може да се отрече, че Манолова и Хаджигенов постигнаха някои важни неща. Но съизмерването им като преки резултати за разковаването на кочината с това, което Петков и Василев направиха, не е в полза на ИБГНИ.
Разбира се, не е и коректно да се прави пряка съпоставка, защото парламентарната работа не може да се съизмерва с министерската. Колкото и симпатии да имаше към „партиите на протеста“ (чий ли напън роди този оксиморон?), с днешна дата вече ги няма. Хората имаха огромни очаквания – за единодействие, за мнозинство и т.н, които не се сбъднаха. И оттам тръгна разочарованието.
Към момента тези очаквания се пренасят към неродения политически проект на Кирил Петков. Нещо, което би трябвало леко да го притеснява, защото той обещания не е давал, на избори не е ходил, а от него се иска да направи едно, второ, трето…
Факт е, че дори върлите фенове на „Демократична България“ харесват Петков и Василев. Не само заради действията им, те са безспорно адекватни. Но и заради това, че резултатът от тях е видимо по-сериозен от този на акцията в „Росенец“. Има и ревнивци – Радев щял да стои зад евентуалния проект на Петков, съответно – Русия и т.н. Тези гласове на практика работят против ДБ, защото Петков и Василев по никой начин не могат да бъдат руски проксита. И по генезис, и по действия. А и очернящата ги кампания идва точно от средите, срещу които ДБ се бори. Затова ако „Демократична България“ реши да бъде диалогична и отворена за сътрудничество, не би била против Кирил Петков да влезе трайно в политиката. Дори да му помогне в това отношение. Нещото, което може да бетонира този евентуален проект, е гладът за личности. На партии сме се нагледали – коя от коя по-гиздави преди избори и леко понамирисващи след това.
Партия у нас вече е мръсна дума. Личност – все още не. Напротив, има огромна потребност от хора, които не се страхуват да действат, които държат на правилата, които правят някакви реални стъпки към това България да не е първа по корупция и последна по всичко останало. Личности, които да разчистят България от някои лица. Впрочем, къде е лицето Пеевски?
Автор: Евелина Гечева
Източник: Actualno.com