 християнин и затова мнозина може би ще се учудят на негативн){kind=link}
Достатъчно известно е, че съм православен (църковен) християнин и затова мнозина може би ще се учудят на негативната реакция на онова, което от няколко месеца насам настоящото българско правителство и по-специално г-н министър-председателят му вършат с Българската православна църква. Защото мисля, че то и ще го кажа направо – е политическа [зло]употреба с нея, политическа подлост и даже – нейно публично унижение. Защо го определям така? Та нали г-н премиерът почти през ден посещава по някой (новореставриран) храм из страната, паркира прословутата си „джипка“ пред прага на някой манастир (преди десетина дни го направи пред цели 17) и раздава пари на Църквата. Раздава ги или се хвали пред насъбралите се камери, че ги е дал. Обикновено от няколкостотин хиляди до един-два милиона лева.
Прави го в стилистиката на някакъв самоназначил се „генерален строителен надзорник“ на тази Църква – с ръка в джоба, с изпитателно-инспектиращ поглед и делово-смръщено изражение на отруденото лице, вървейки задължително на една крачка пред подтичващия зад него владика. И ето: аз заявявам, че се чувствам не удовлетворен, а истински раздразнен от тази натрапвана „благочестива грижа“. Защо?
Ами ще кажа: защото това „фокусиране“ на Църквата в изцяло материално-веществено-финансовия регистър; свеждането ѝ до „тоя прекрасен храм, който сме пострòили (реставрирàли, изрисувàли и т. н.)“, до „манастирското крило, което потегнàхме“, до пътя към манастира, „който асфалтирàхме“, всъщност профанизира и унизява Църквата.
Отгоре на това за всички е ясно, че то се прави с прозрачна политико-популистка сметка.
На същински трезвите в духовно отношение църковни люде е добре известно, че активно практикуващите православни християни у нас са може би около 5-7% от населението на страната ни; онези, чиято православност е редуцирана до свещопаленето, до чисто ритуалните „кръщенки“ и „венчавки“, до някоя молитва „за здраве и късмет“ са примерно още 15-20%, а пък онези, които „се декларират“ като православни, защото „нали сме българи“ (сякаш Православието е „българщина“), са около 50-60% и именно тия последните обичат да си правят „родолюбиви“ екскурзии до някои от „нашите манастири“, да задръстват с колите си техните порти и след като „палнат вътре по некоя свещ“ да се нагостят в съседния ресторант, предлагащ им „специалните гозби, с които манастирската магерница от векове е известна“.
Та ето, казвам – за г-н премиера Църквата очевидно се състои от тези 50+15%, които за благодарност за „строително-монтажната“ му църковност трябва да му изпращат по някой и друг епитрахил за освещаванията на (вече) светските му строежи – метростанции, шосейни отсечки и пр., които следва да „омагьосат“, за да не се срутят седмица след това. Г-н премиерът следователно го е изчислил: на православната „българщина“ и на православното „требничарство“ такова показно „уважение към нашата Църква“ ще се хареса.
Ще се хареса то и на „коалиционните партньори“, които героично бранят „християнските ни ценности“ и почитат „славното ни минало“, защото за тях Църквата бездруго е част от „народната култура“ (заедно с еженеделното хоро пред катедралата св. Александър Невски) и предизвикателен орнамент в битката с „разтленния либерализъм“. То ще покаже г-н премиера като „традиционен българин“ и даже – съвсем леко (не чак като Путин) ще го окръжи с тайнствен „духовен“ ореол, защото както се вижда, той държи да поддържа специални отношения с „Началника“ – не Го забравя, та да не го забрави и Той.
Да, обаче на резонните, трябва да призная, протести на същинските „войнстващи либерали и секуларисти“, че никой не е искал съгласието им парите от техните данъци да отиват за „обновени манастирски крила“ и „величествени храмове“ из безлюдни провинциални градчета, трябва да отговарят такива като мен. Трябва да им обясняват, че на нас – същински църковните хора – подобна „строителна“ православност не ни е нужна и ние въобще, въобще не сме я „искали от държавата“. Че Православието ни не е строителна фирма за усвояване на държавни средства, чиито „изпълнители“ по места са периодично привикваните в МС владици и игумени. Че Православието, което изповядваме ние не е „веществено“, а духовно.
Ние, казвам, трябва да слушаме забележките, че в манастирите, в които г-н премиера хвърля по два-три милиона днес има (в цялата страна) всичко на всичко 80-ина монаси и 50-ина монахини. Но – трябва да им опонираме ние –
Православието въобще не е „бройки“, „сгради“, „пътища“ и т. н.
То не е жречество в услуга на „правителствующия синклит“, а духовност – висока екзистенциална философия и труден за отстояване етос. Трябва да им обясняваме, че да си православен е – особено днес и у нас – (често и) с мъка надделявана духовна тревожност; че ние, религиозните сме станали такива, защото от самото начало сме били развълнувани не от шосето до еди-кой си манастир, а от пределните въпроси на битието; че православността ни е – задължително неафиширана – лична и съборна аскеза. Че това, това е Православието, а не „подаряваните“ ни сгради, крила, асфалтови пътища и „реставрации“.
Как да го правим пред „либералите“ и „секуларистите“ обаче, когато те виждат Църквата, към която принадлежим единствено като материален фон на натрапливите премиерски „грижи“? Как да ги убедим, че въобще не щем (поне вярващите като мен не щем) държавата (и „нашето правителство“) да „помага на Църквата“, да „ѝ дава“, понеже, напротив, сме в Църквата, защото тя ни дава – благодат, дух, същинска (а не патетична, „национална“) заедност, тя ни спасява. И държавни „патрони“, стопанстващи в Църквата всъщност я унижават – ако щете нарушават достолепната ѝ духовна тишина.
Ние – ще го кажа високо – църковните православни,
търсим духовността на Православието, а не „потегнати храмове“;
заживели сме със словесността, с дълбоката мисъл на св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст, блаж. Августин, св. Максим Изповедник и на цялото многотомно наследство на св. Отци, защото в Църквата, г-н премиер, се и мисли, пише и говори, а не само „нещо се пее“ и се размахват китки и кадилници.
Но ето защо от името на – да, немногобройните църковни православни у нас, аз се обръщам с този текст към г-н министър-председателя. Знаете ли какво, уважаеми, оставете ни на мира! Оставете Църквата ни на нея самата! Не я въвличайте в политическите си ПР-акции, не я излагайте! Не я „овеществявайте“, което очевидно единствено можете да правите!
Да, ние нито сме (войнстващи) „либерали“, нито сме агресивни „секуларисти“, но от свои мотиви настояваме Църквата да бъде отделена от държавата. Настояваме го, защото Църквата – нека ви доверим – живее в друго, в свое време, което не бълбука от избори до избори, но се разстила в столетията. Докато държавата, каквато и да е тя, е все пак поредица от еднодневки. Църквата живее и в свой свят – тя е евхаристийно (ако знаете какво означава тази дума) събрание, което всяка неделя сяда около „пренебесния и мислен“ Христов жертвеник, приобщава се – днес – към „бъдещото Царство“, за което и благодари в Духа Свети.
Оставете я, прочее, в това нейно Царство – не правете нелепи опити да я извличате на политическия мегдан, където нещата блясват ефимерно и сетне „мястото им вече ги не познава“.
Ако пък желаете действително да заприличате на човек, свързан с Църквата, ще ви кажа: въобще не е достатъчно да вирите глава към сводовете на „реставрираните с парите, дето ви дадохме“ храмове, да целувате по пет-шест пъти владишките панагии (на това пък кой ви научи?) и да приемате (а сетне набързо да предавате на служителите от охраната си) почетните медали на тази или онази епархия.
Трябва например да станете в неделя към седем и половина сутринта, да идете в енорийския си или в който щете храм, когато започва утренята, след това да се прекръстите към девет часа, когато се начева литургията и да стоите там, докато чуете отпуста, т. е. – докъм 10,30 ч. Това правят църковните християни, а не – като вашите съпартийци – водосвети, които очевидно не могат да различат от панихиди, и не като коалиционните ви партньори и новоизпечените „консерватори“, които декламират, че „милеят за християнските ни корени“, само че в неделя предпочитат все пак да си поспят по до късно „като хората“.
Или когато православните християни искат и си дават един другиму прошка, за да встъпят в периода на Великия пост, „вземете си“, г-н премиер, телевизионно време вечерта и поискайте прошка от своите сънародници. Като министър-председател (който „слуша Началника“) вие трябва да я поискате именно от всички, защото, да – Бог е допуснал за известно време да сте над всички. Поискайте я, дори да си мислите, че няма за какво да я искате! Поискайте я, дори да сте убеден, че Църквата няма за какво да ви прощава, а има само да ви благодари. В края на краищата не може да знаете, дали Бог не ви е „задържал“ нещо.
Аз дори мога да ви подскажа: спомнете си за онази майка, чийто син вашите полицаи пребиха под колоните на Министерския съвет през лятото на миналата година, държаха го в управлението цяла нощ и тя дълги часове не знаеше какво е станало с детето ѝ. Ще ви доверя – именно като православен християнин (защото от владиците няма да го чуете), че нейните сълзи онази нощ със сигурност са достигнали до Бога и Той ги е запомнил много повече от ония „два милиона“ за Рилския манастир, с които, уверявам ви, въобще не сте Го впечатлили. Ето, например, от тази жена поискайте прошка!
Ако ли не – ще повторя – оставете Църквата на мира! Ние, които сме в нея, знаем от какво имаме нужда в Църквата. Във всеки случай не от вашите „нови крила“ в манастирите, не от вашите шосета към тях, не даже от вашите „новореставрирани храмове“. От нещо далеч, далеч по-дълбоко, което вие нито можете да докарате с „джипката“, нито да го пипнете, нито да ви го заснемат с камерите. Всъщност от него имате нужда и вие, и дано някой ден да го научите!
Анализът е препубликуван от портала „Култура“.